Хектор Диас веднага наредил на Гонзалес да му уреди канал за връзка с новия клиент. За целта Хектор щял да отлети от Мексико Сити за Северна Каролина, за да поеме лично операциите по очертаващата се сделка. През свободното си време щял да си разчисти сметките с онзи досадник Тайлър Ванс.
Капанът беше заложен.
Имах всички основания да очаквам, че Диас няма да губи нито ден в размотаване и с изплезен език ще се втурне към очакващата го клопка.
Ралф Гонзалес припряно настояваше на бърза ръка да бъде освободен от затвора, за да се заеме със спешните „аранжименти“.
След един час Ралф отново ми позвъни, за да потвърди, че всичко е задвижено и вече върви според плана.
— Добре — рекох му аз. — Но не се разбрахме какво парче от тортата ще поискаш за себе си?
— Двайсет процента — отговори Гонзалес.
— Estas muy loco!13
— Ами тогава да го убедя да се откаже от пътуването! — незабавно ме контрира Ралф.
— Хм… Нека да си помисля още малко… Да кажем, че двадесет процента не изглежда чак толкова неприемлива стойност — промърморих аз.
— Si! — охотно се съгласи с мен Гонзалес. — Напълно разумна сума.
— Но се налага да се срещнем — продължих аз.
— Ами ела ми на свиждане — още повече се оживи Ралф. — И то по-скоро. — След което прекъсна връзката.
Обадих се на Макелрой, който още не беше изписан от болницата. Разказах му за разговора си с Ралф Гонзалес. Той ми обеща да ми позвъни, след като се консултира с неколцина от своите приятели, членуващи в задружното братство на професионалните шпиони. Макелрой отлично съзнаваше, че ако той успее да помогне за залавянето на Диас, това още повече ще увеличи славата му на първокласен специалист по разкриване и залавяне на терористи, наркотрафиканти и контрабандисти на оръжие в промишлени мащаби. Освен това, той имаше лични причини да е така ревностен за получаването на роля в подготвяната пиеса, защото беше изгубил двама от хората си в сраженията с Хектор и неговите сънародници при горещите схватки миналата пролет.
— Какво предвиждаш да използваш в плана за примамване на Диас в клопката? Истински наркотик или някаква имитация? — заинтересува се полковникът.
— Откъде, по дяволите, да докопам три милиона долара, за да си набавя хероин? — възмутих се аз.
— Не е чак толкова голям проблем, колкото ти се струва на пръв поглед. Нали имам приятели навсякъде. Дори и в Отдела за борба с наркотиците…
— По-добре ще е още сега да забравиш за тях. Като знам какъв съм късметлия, няма да се учудя, ако само час след като ми предадеш наркотика, трима нахакани младежи с мощни мотоциклети и автомати „Узи“ ще ме настигнат на шосето и за пет минути играта ще приключи с едно на нула за тях. Не, благодаря за предложението, предпочитам да си остана беден, но жив.
След тези думи си казахме „Дочуване“ и аз приготвих редовната си порция от овесена каша, след което се заех с вафлите. За миг се поколебах колко смес да си забъркам — дали за две или за три. Нямаше да ми дойдат много три вафли? Вероятно да. Затова реших да оставя едната за Кълън. Ако погълна не две, а три, после ще се наложи да компенсирам допълнителните калории с още поне шест километра към обичайната дължина на утрешния ми крос — ако се допусне, че всяка вафла прибавя по двеста калории към…
Телефонът отново прекъсна мисловния ми поток.
— Твоят мексикански познат се оказа прав. Диас е решил да си размърда задника. Взел си е билет за Пан Ам до Чикаго.
— А оттам накъде?
— Към Пънкър Сити. Дявол знае къде е това! Ванс, чуваш ли ме? Ще го причакаме в Чайнатаун, за да му лепнем опашка. Такъв едър мъжага като него трудно ще се скрие от погледа на нашите хора дори и в най-гъстата тълпа.
— Чудесно. Ще чакам потвърждение.