От няколко месеца фамилната къща на рода Ванс беше останала без нито едно куче и то само поради извънредно нещастното стечение на обстоятелствата. И понеже мъжете от нашето семейство не можеха без куче в къщата си, бях обещал на сина си за Коледа да имаме куче.
Доскоро имахме двойка уестхайлендски бели териери. Страхотна порода, много умни кучета, които чудесно забавляваха сина ми. Също и мен. Но едната от тях загина при нападението миналата пролет. Вместо мен, с което спаси живота ми. Нейната кончина подейства така съкрушително на нейния другар Нубин, че той разви злокачествен тумор само два месеца след като остана сам.
Кълън ме беше попитал тогава през сълзи, след като погребахме Нуб в двора под самотния клен:
— Дали и той ще отиде на небето при мама?
— Не зная, синко. Може би.
Явно незадоволен от този уклончив отговор, Кълън изтича в стаята си и затръшна вратата. Хлиповете му се чуваха във всичките стаи на долния етаж.
— Защо просто не му отговори, че кучето непременно ще срещне майка му там горе, в Рая? — сопна ми се Етъл.
— Защото не съм сигурен дали кучетата ги приемат в Рая.
— Не бил сигурен! Как пък не! Трябваше да му кажеш това, което искаше да чуе.
— Никога не го лъжа, Етъл.
Тя сви устни, с което искаше да ми покаже, че: а) темата за нея вече бе изчерпана; б) аз не съм нищо повече от една безсърдечна личност.
Но след четвърт час Кълън слезе долу и се приближи към люлеещия се стол, от който аз следях телевизионния екран, запълнен с микрофоните, закриващи лицето на поредния политик, който бе подложен на мъките на неизбежното импровизирано интервю. Синът ми се сгуши в скута ми, притисна нещастната си глава към рамото ми и кротко промълви:
— Не искам друго куче. Никакви кучета повече.
— Добре, така да бъде.
Ала Кълън никак не се успокои от тези мои думи. Отново се разплака. Принуден бях да изключа телевизора и да го прегърна, докато най-после синът ми заспа в прегръдката ми, притиснал мократа си буза към лицето ми.
Сега, три месеца след онзи ден, кой знае защо още си спомням съвсем ясно как спрях колата пред магазина, излязох от нея, хванах Кълън за ръката и го поведох към залата с домашни любимци, за да си избере един от тях.
Когато се прибрахме у дома, първата работа на Кълън беше да седне на дивана насред всекидневната и да настани кученцето върху коленете си.
— Ще го нарека Лъки — обяви той решението си.
Но чичо ми Лорънс имаше вече куче със същото име. Кълън много обичаше да си играе с него. Затова му предложих да измисли друго име.
— Нека да ти надраскам списък с имената, които ще ми хрумнат, а ти да си избереш едно от тях. Непременно ли трябва да бъде Лъки?
— Ще се казва Лъки, защото съм много щастлив с него!14
Кутрето, очевидно съгласно с решението на Кълън, побърза да близне по носа новия си господар.
Уеб, Кълън и Лъки си играеха в кабинета под зоркия надзор на Етъл. Аз се бях надвесил над умивалника, зает с нарязването на мандарините, дори бях захапал едно парче, когато телефонът иззвъня и наруши семейната идилия.
— Ало? — глухо промърморих аз в слушалката, защото не успях навреме да преглътна парчето.
— Е, значи сега мога да докладвам на баща ти, че поне с теб всичко вече е наред — долетя гласът на Дейв.
— Откъде ти хрумна това? — преглътнах аз и заговорих по-ясно.
— Защото апетитът ти се е възвърнал.
— А не ти ли дойде наум, че мога да дъвча тютюн?
— Не те чух да плюеш сдъвкания тютюн.
— Може пък да го гълтам!
— Нямаше да ми говориш подобни глупости, ако поне веднъж в живота си бе опитал да подъвчеш тютюн. Срещна ли се с босненските мюсюлмани?
— Да. Казах им за очакваното пристигане на нашия мексикански приятел.
— А да си научил нещо за резултатите от опитите на полковника да се свърже с неговите хора?
— Все още не. Налага се да изчакаме. Хектор Диас разполага с достатъчно време, за да пристигне тук, освен ако не е решил да пътува с някое испанско муле.
— Или с шейна с кучешки впряг.
— Е, чак толкова много сняг трудно се намира в страна като Мексико.
— Ами какво ще кажеш за романтично пътуване със сал по течението на Рио Гранде?
— Ще ти кажа, Дейв, че за днес се наслушах достатъчно на глупостите ти. Дочуване.
— Кълън иска да му купим за Коледа ролери — заяви баща ми, след като остави на масата чашата си с кафето без кофеин, но затова пък с обилна порция ирландска сметана. Двамата с Оди наблюдавахме децата, подскачащи на площадката за бадминтон. Лъки обикаляше около тях, захапал един стар чорап, докопан неизвестно къде. Най-вероятно от кофата за смет.