— Само през трупа ми — отсякох аз. — Когато умра, можеш да му купиш какво искаш.
— С какво толкова те ядосват ролерите?
— Защото за разлика от теб вече съм наблюдавал как се пързаля Кълън с тях. Въобще не може да се каже, че се пързаля, защото повечето време е на колене. Или на дупето си. Предпочитам сина ми да остане със здрави кости, вместо да го гледам целия в гипс.
— Ами ако някой ден реши да стане хокеист?
— Да, как ли пък не! Може да му скимне да се запише и за автомобилните надбягвания на пистата на остров Льо Ман. Ще ми препоръчаш ли да му купя някой болид от „Ферари“? Например „Лотус“?
— Не бях толкова строг и суров с теб, когато беше на същите години, на които сега е внукът ми.
— Доколкото си спомням, беше още по-строг. И суров. И непреклонен.
— Тогава какво предлагаш? — примирено изпъшка Оди.
Въпросът му ме завари неподготвен, защото нямах готов отговор. Отпих от кафето, но нищо не му отговорих.
— Ти… какво, да не би внезапно да си оглушал? Или онемял? — ядосано ми извика Оди.
Въздъхнах унило.
— Ако задоволявам всеки каприз на сина си, един ден ще доживея да науча, че се е пристрастил към наркотиците.
— Не. Моят внук не е толкова глупав и затова никога няма да стигне дотам.
— Разбира се, че не е глупав, но винаги когато се опитам да му забраня нещо или да му откажа поредната прищявка, Кълън започва да…
Оди ме изгледа укорително през очилата си.
Още една въздишка се отрони от устните ми. Човек никога няма да успее да убеди родителите си, че вече е пораснал и може да разсъждава самостоятелно.
За трети път въздъхнах. Баща ми се усмихна под мустак и допи кафето си.
Тъкмо се бях измъкнал изпод душа, с мокри кичури, залепнали по челото ми, ухаещ като манекените от рекламите за сапуни и шампоани, когато ме сепна телефонен звън. Вероятно се обаждаше Макелрой, за да ми заяви, че е крайно време да го измъкна от болницата. Оказа се, че не съм познал.
— Обаждам ти се, за да ти съобщя, че са го изгубили.
— За Диас ли говориш? — недоверчиво попитах аз.
— Да.
— Нали вчера си говорихме за него. Ти ми го описа като необикновено едър мъж със зловеща физиономия.
— Не се безпокой. Невъзможно е да не го открият, когато прекоси пределите на Грийнсбъро.
— Не, не се опасявам, че ще го изпуснат от погледа си. Пък и защо да се тревожа? Той не иска нищо особено, освен да докопа дрога за три милиона долара и между другото да ми види сметката.
— Тогава непременно ще надушат следите му, Тайлър. А ти си взел всички мерки за безопасност, нали? Утре ще съм при теб.
След като оставих телефона, Хедър ме попита:
— Какво става?
— Изпуснали са онзи плъх.
— Диас?
Аз само кимнах.
— И какво ще правиш сега?
— Как какво? Ще се погрижа за сиренето в капана.
32.
В девет вечерта вече бях напълно готов за излизане, облечен с черния шлифер, а под него — светлочервената вратовръзка, която подчертаваше тъмночервените нишки във вълнения плат на сакото ми. Ризата ми беше синя, а панталоните — кожени, с дебел колан. Разбира се, не бях забравил моя деветмилиметров „Кар“, напъхан в скрития джоб в панталоните, пришит допълнително, специално за пистолета. Бяхме в моята къща. Канехме се да посетим коледното парти, организирано от местния литературен клуб, когато Хедър неочаквано заговори, възбудено и изплашено:
— Сигурен ли си, че е разумно да постъпим така? Нали онази умопобъркана убийца е още на свобода? Може би се навърта някъде наблизо, а онзи ужасен човек — Хектор, вероятно е потеглил към нашия град. Няма ли да бъде по-безопасно за нас двамата и за двете деца, ако не излизаме навън?
— Несъмнено. За да е гарантирана безопасността на Уеб, май ще е най-добре да го тикнем зад решетките. В най-луксозната килия в градския затвор. Сержант Макдъфи с радост ще ни се притече на помощ и лично ще му избере най-уютната килия. Ако пък се намеси полковник Макелрой, не е изключено да ни уреди да преспим зад стените на Форт Нокс15. На Кълън сигурно много ще му допадне там…
15
Във Форт Нокс, щата Кентъки, от 1937 г. насам при най-строги мерки за сигурност се съхранява държавното съкровище и златният резерв на САЩ. — Б.пр.