Той поклати глава уморено. За една смяна чудесата му бяха дошли твърде много. Само ако Гоувър можеше да му подскаже поне мъничко какво става...
Затвори очи. Хайде стига, премисли всичко, накара се Рийз мислено. Замисли се как беше изглеждал Рафт отвисоко. Дали бе имал формата на гърне? Не, беше видял, че е плосък чак до периферията; сигурен бе в това. Какво ставаше тогава?
Страх прониза цялото му същество. Ами ако Рафт падаше! Може би кабелите на хиляди дървета се бяха прокъсали; може би Рафт се търкаляше с главата надолу и разпиляваше целия си човешки товар във въздушната бездна...
Той изсумтя, когато помисли още малко за това и успя да си го представи. Автобусът се катереше, за да излезе от гравитационната яма на Рафт, която беше най-дълбока при центъра на цялата постройка. Ако спирачките му откажеха сега, той щеше да се търколи обратно по плоскостта от периферията към сърцето на Рафт... точно така, както би се търколил по някой склон. В действителност Рафт разбира се представляваше една плоска повърхност, закрепена в пространството; централното му гравитационно поле обаче правеше така, че той изглеждаше наклонен за всеки, който стоеше близо до периферията.
Когато наклонът свърши, автобусът се разклати и спря. Успоредно на автобусното трасе по палубата бяха закрепени множество стъпала; те водеха към самата периферия. Пътниците наскачаха долу.
– Ти ще стоиш тук – нареди Гоувър на Рийз и тръгна след другите нагоре по плитките стъпала.
Прикрепен почти на периферията се виждаше силуетът на нещо, което по всяка вероятност беше машина за провизии. Пътниците оформиха малка опашка пред нея.
Рийз послушно остана на мястото си. Той гореше от нетърпение да проучи съоръжението в края на периферията. Щеше обаче да разполага с още една смяна, време и нова енергия, за да постигне това.
Макар че щеше да е много вълнуващо да може да стигне до ръба и да надникне в дълбините на Мъглявината... Може би дори щеше да успее да мерне и Белт.
Един по един пътниците се връщаха в автобуса, носейки със себе си пакети с провизии, които бяха като тези, които Палис бе отнесъл на Белт. Последният пътник удари с ръка по предницата на автобуса; старата разнебитена машина се задвижи с лек подскок и потегли надолу по въображаемия склон.
Колибата на Палис представляваше простичък куб, който просто беше разделен на три стаи: едната беше пригодена за хранене, другата приличаше на нещо като всекидневна с места за сядане и сламеници, а третата явно се използваше като санитарен възел, защото беше снабдена с мивка, тоалетна и душ.
Палис се беше преоблякъл в дълъг, тежък халат. На гърдите на дрехата му имаше стилизирано изображение на дърво от зелен ширит, което Рийз успя да си даде сметка, че е знак за ранга на Палис, като специалист по дърветата. Той нареди на Рийз и Гоувър да се поизмият. Когато дойде редът на Рийз, той се приближи към проблясващите кранове с нотка на страхопочитание; едва успя да си даде сметка, че чистото, искрящо вещество, което потече от крана, е вода.
Палис приготви нещо за хапване, някакъв богат бульон от варено месо. Рийз седна по турски върху пода на колибата и започна лакомо да се храни. Гоувър седеше в едно кресло, потънал в традиционното си мълчание.
В дома на Палис нямаше никаква украса, с изключение на два предмета във всекидневната. Единият представляваше построена от дървени летвички клетка, която беше окачена на тавана; вътре в нея се носеха и жужаха пет или шест млади дървета, а недоразвитите им още клони се люлееха. Те изпълваха стаята с движение и миризма на дърво. Рийз видя как скитерите, един или два от които бяха накичени с ярки цветове, жужаха по посока на светлината в кабината и се блъскаха с леко негодувание в стените на клетката си.
– Пускам ги на свобода, когато станат прекалено големи – обърна се Палис към Рийз. – Просто ми правят компания, струва ми се. Знаеш ли, някои хора обвиват тези бебенца с въжета, за да задържат растежа им и да изкривят формата им. Не мога да си представя да направя това. Без значение колко любопитен ще се окаже резултатът.
Другият предмет, който служеше за украса, беше една снимка, портрет на някаква жена. На Белт също имаше подобни неща – древните, изсветляващи образи се предаваха от поколение на поколение като похабени антики
но този портрет беше в живи и свежи цветове. с позволението на Палис, Рийз го взе...
...и с трепване разпозна усмихнатото лице.