Галерията Яроу се намираше на четири мили от Колендер. Джеймс Стар беше развълнуван. Той не бе виждал тези места от деня, когато последния тон Еберфойлски въглища бе натоварен във вагоните на гарата на Глазгоу. Селският живот бе сменил индустриалния живот, винаги по-деятелен и по-шумен. На Джеймс Стар се струваше, че върви из някаква пустиня.
Инженерът тъжно се оглеждаше. От време навреме той се спираше, за да поеме дъх, и се вслушваше. Сега не се чуваха далечните свирки и задъхващият се шум на машините. Върху хоризонта не се виждаха струите черен дим, които работниците обичат да виждат върху фона на облаците. Нито един висок комин, който да изригва пушек, нито една тръба, от която да фучи бяла пара. Почвата, която едно време беше покрита с въглищен прах, сега беше чиста, и Джеймс Стар не можеше да я познае.
— Да, Хари, всичко се измени, — въздъхна инженерът. — Но тук се вадеше толкова много въглища, че залежите трябваше непременно един прекрасен ден да се изчерпят. Ти съжаляваш ли за това време?
— Съжалявам, мистър Стар — отговори Хари. — Работата беше тежка, но увличаше като всяка борба.
— Така е, моето момче. Постоянната борба, опасността от срутване, пожари, наводнения, избухвания на газ! Трябваше да се борим срещу всички тези опасности. Ти вярно се изрази. Това беше борба и, следователно, един кипящ живот.
— Право — извика младият човек, — може да се съжалява, че цялото земно кълбо не се състои от каменни въглища. Тогава биха стигнали за много милиони години.
— Разбира се, Хари. Но трябва да признаем, че природата е постъпила доста умно като е създала нашата планета главно от пясъчник, варовик и гранит, които огънят не може да подпали.
— Искате да кажете, мистър Стар, че хората в края на краищата, биха изгорили цялото земно кълбо?
— Да, цялото земно кълбо, мое момче — отговори инженерът. — Земята би преминала до последния си къс в пещите на локомотивите, параходите, заводите за светилен газ; и, естествено, точно така би се свършил нашият свят един прекрасен ден.
Разговаряйки така, Джеймс Стар и неговият водач, един час след излизането си от Колендер, наближиха шахтата Дочерт.
Върху не много високия хълм се виждаше силуетът на грамадна скеля, бавно разяждана от слънцето и дъжда. На върха на тази постройка още се виждаше чугуненото колело, а по-долу — големите барабани, на които някога се навиваше металното въже за издигане на асансьорите на повърхността.
Тук можеха да се разпознаят разрушената зала за машините, която някога светеше от стоманени и медни части. Парчета от зидария се търкаляха по земята, сред разтрошени и позеленели от влагата греди. Остатъците от кобилиците на помпите, към които се прикрепваха буталата, смучещи водата, разрушените и покрити с кал лагери, зъбчати колела с избити зъби, разхвърлени приемателни механизми, няколко стъпала от стълба, които още се държеха на подпорите си, прилични на ребрата на ихтиозавър, релсите върху напуканите траверси, още прикрепени с две-три разхлабени куки, висящи въжета, които не биха издържали сега дори една празна вагонетка — такъв беше тъжният вид на шахтата Дочерт.
Те влязоха под навеса, който закриваше отвора на галерията Яроу, по чиито стълби можеше да се спусне човек и в по-долните галерии на шахтата.
Инженерът се наведе над отвора на галерията.
Някога от тук излизаше мощно въздушно течение, предизвикано от вентилаторите. Сега то беше една безмълвна пропаст, същински кратер на угаснал вулкан.
Джеймс Стар и Хари стъпиха на първата площадка.
В периода на работата в някои прекрасно механизирани галерии на Еберфойл действуваха умно измислени съоръжения: клетки с автоматически парашути, въртящи се стълби, позволяващи на миньорите да се спускат без опасност и да се изкачват без да се уморяват. Но с прекратяването на работата тези усъвършенствувания бяха вдигнати. В галерията Яроу беше останала само дългата редица стълби, разделени на тесни площадки при всеки петдесет-шестдесет стъпки. Тридесетте такива стълби, съединени една с друга, даваха възможност да се спусне човек до най-долната минна галерия, дълбока хиляда и петстотин стъпки. Това беше единственият път за съобщение между вътрешността на шахтата Дочерт и земната повърхност. В галерията Яроу, която се съединяваше чрез хоризонтални ходове с другите галерии, чието устие се намираше на по-низко ниво, се чувствуваше вентилация: нагретият въздух вървеше по естествен път по този своеобразен изоставен сифон.
Хари държеше една обикновена газена лампа, която запали. В лишените от каменни въглища галерии метанът1 вече не се отделяше. Следователно, нямаше защо да се боят от избухване и нямаше защо да се грижат за лампа с металическа мрежа, която да не позволява на метана да се възпламени.