— Възможно ли е да е от кълбото? — попита Силк с любопитство. — Чувал съм, че има странен ефект върху хората.
— Възможно е! — тя сякаш не беше съвсем убедена в това. — Гледай да е около теб, Гарион. Не му позволявай да изгуби кълбото!
— Защо аз? — попита той, без да се замисли.
Тя го погледна косо.
— Добре, лельо Поул. — Знаеше, че няма смисъл да спори с нея.
— Какво беше това? — попита Барак, като вдигна ръка, за да ги накара да запазят тишина.
Някъде далече в мрака се чуваше говор — мърморене на груби гърлени гласове.
— Мурги! — прошепна Силк, а ръката му се насочи към кинжала.
— Колко са? — въпросът на Барак беше към леля Поул.
— Петима — отвърна тя. — Не, шестима. Единият изостава.
— Има ли гролими между тях?
Тя поклати глава.
— Да вървим, Мандорален! — измърмори огромният черек мрачно и измъкна меча си.
Рицарят кимна и премести собствения си меч от едната ръка в другата.
— Чакайте тук! — прошепна Барак на останалите. — Не би трябвало да се бавим дълго.
После двамата с Мандорален изчезнаха в мрака, а черните им дрехи се сливаха със сенките. Другите чакаха, напрягаха слух, за да доловят някакъв звук.
Странната песен започна отново да се натрапва в съзнанието на Гарион и караше мислите му да се реят безцелно. Някъде в далечината се чу дълъг съскащ звук от свличащи се надолу по склона камъчета. Това предизвика бъркотия от спомени в главата му. Струваше му се, че чува звъна на чука на Дурник при пристигането във фермата Фалдор, после бавните и тежки стъпки на конете и скрибуцането на вагоните, когато пренасяха ряпата на гърба на Дараин. Тогава започна всичко. Много ясно, сякаш беше там, той чу отново квиченето на прасето, което беше убил в покритите със сняг гори извън Вал Алорн, и след това тъжната песен от флейтата на арендското крепостно момче, която се извисяваше от осеяното с пънове поле към небето, а мургът Ашарак гледаше с омраза и страх белязаното му с множество рани лице.
Гарион отърси глава, като се опитваше да сложи ред в мислите си, но песента го теглеше обратно в онзи омаен спомен. Той чу отчетливо ужасното съскащо хрущене на тялото на Ашарак, който гореше под огромните древни дървета в гората на дриадите и отчаяната молба на гролима:
— Смили се, господарю!
Последваха писъците в двореца на Салмисра, когато Барак се превърна в ужасна мечка, която си проправяше път към тронната зала с лапи и нокти, а до него крачеше леля Поул, обзета от ледена ярост.
И тогава гласът, който винаги беше в ума му, се появи отново.
— Престани да се бориш с него!
— Какво е това? — попита настоятелно Гарион, като се опитваше да събере мислите си.
— Това е кълбото.
— Но какво прави?
— Иска да те опознае. Това е неговият начин да открива нещата.
— Не може ли да почака? Точно сега нямаме време за опознаване.
— Можеш да се опиташ да му обясниш това, ако искаш! — гласът сякаш се забавляваше. — Може и да те послуша, но се съмнявам. Толкова дълго те е чакало да се появиш.
— Защо мен?
— Никога ли не се изморяваш да го повтаряш?
— Прави ли същото с останалите?
— В по-малка степен, да. Можеш да се отпуснеш. По един или друг начин то ще получи това, което иска…
В тъмната далечина се чу внезапен звън от сблъсък на стомана в стомана и писък на изплашен човек. После настъпи тишина.
След малко доловиха стъпки и Барак и Мандорален се върнаха.
— Не успяхме да открием онзи, който вървеше последен — докладва Барак. — Как е Белгарат? Идва ли вече в съзнание?
Поулгара поклати глава.
— Все още е съвсем замаян — отвърна тя.
— Аз ще го нося тогава. По-добре ще е да тръгваме. Чака ни дълъг път надолу, а пещерите скоро ще се напълнят с мурги.
— Един момент — рече тя. — Релг, знаеш ли къде се намираме?
— Горе-долу.
— Заведи ни обратно до мястото, където оставихме робинята — нареди тя с тон, който не търпеше противоречие.
Лицето на Релг се стегна, но той не възрази.
Барак се наведе и вдигна безжизнения Белгарат. Гарион протегна ръце и момчето послушно дойде при него, като продължаваше да стиска камъка пред гърдите си като щит. Детето беше странно леко и Гарион го носеше почти без усилие. Релг вдигна слабо светещата дървена чаша, за да освети пътеката и поеха отново, като криволичеха, завиваха, следваха зигзагообразния маршрут, който ги водеше все по-навътре в мрачните пещери.