Така е по-добре.
Обаче все още не смея да се изправя. Цялата ми сила е изтекла по тротоара заедно с вечерята. Високо над главата ми хлопва прозорец, в нощта се разнася протяжна източна мелодия. Самотен фас пресича тъмнината като падаща звезда и се разбива върху цимента, разпръсвайки червени искри. Който и да мине сега, мисля си, може да ми вземе всичко. Включително душата и някой друг орган. Но не се тревожа особено. Всъщност установявам, че дори е приятно да си лежиш така като изхвърлен стар телевизор. Никой не очаква нищо от теб. И ти не очакваш нищо от никого.
Започвам да ги разбирам клошарите.
Възможно е да съм задрямал. Или просто да съм пуснал съзнанието си да скача от покрив на покрив като Спайдърмен. Хладният допир на росата ме подсеща, че е минало доста време. Някъде вие полицейска сирена.
А един глас неодобрително изсумтява:
- Виж го, да си пропие чак обувките!
Изглежда са ме наблюдавали дълго, без да усетя. „Глупости, тук са!“, иска ми се да възразя, но устата ми е като запечатана. Върху тротоара блестят безлични на вид черни обувки. Струват поне 1500 долара! Повдигам глава. В здрачината се извисяват два силуета. Тъмни костюми, бели лица. Спомням си, Бергер дрънкаше нещо за извънземните. Трябва да са те...
- Кой го казва?! Та ти щеше да си пропиеш мозъка!
Остър, сух кикот, като че ли някой търка прозорец с вестници.
- Джордж, никога няма да забравя какво направи за мен!
- Не мога да гледам талантлив човек да пропадне.
Сякаш някакъв шиш минава през гръбнака ми и парализира не само езика ми, но и цялото тяло, чак до последната става на малкия пръст на крака ми... Блещя се безпомощно и не вярвам на очите си.
- Можем ли да му помогнем?
В скута ми каца зеленикава хартийка.
- Много му даваш!
- Хайде, Джордж! Какво са десет долара? - свива рамене единият.
- Бутилка водка, например. Това не е начинът да помогнеш на някого. Знаеш ли какво е казал самият Андрю Карнеги, изхождайки от горчивината на опита си? - леко извръща глава другият, брадичката му потреперва от вълнение. - От всеки 1000 долара, дадени за благотворителност, 950 от тях по-добре да бъдат хвърлени в морето. Всеки пиян нехранимайко или безделник, който се издържа от милостиня, е източник на морална инфекция за обществото. Не е полезно трудолюбивият човек да се учи, че има и по-лесен път да задоволи потребностите си. Колкото по-малко емоции, толкова по-добре! Никой индивид или раса не са прокопсали от помощи. Онези, които са достойни за подкрепа, рядко молят за нея. Най-достойните - никога!
Дали не си въобразявам? От главите им струи бледозеленикаво сияние като ореол. Не мога да откъсна поглед от лицата им.
- Забележителни думи! Какво предлагаш?
- Да му дадем възможност.
- Имаш предвид... да му кажем нещо?
- Защо не? И друг път сме го правили.
- Мислиш ли, че някой е успял да спечели от това?
- Никога няма да узнаем. А и не е толкова важно.
- Хъм... На всичкото отгоре май е дрогиран. Може би по-добре да викнем направо линейка?
- Ти да не си Батман! - пред очите ми изплува широко лице с клюмнал нос и тънки, сбръчкани устни. - Слушай, пич. Аз съм Джордж Сорос. А това е моят най-доверен анализатор, мистър Ексман. Ще ти кажем нещо, което теоретично може да промени живота ти. Стига да го запомниш, в което силно се съмнявам, и да знаеш как да го използваш, в което се съмнявам още повече...
- За колко?
- Хъм... да кажем 1000 процента?
Ексман се замисля. Светлината около главата му се усилва, после рязко помръква. Долавям отчетлив източноевропейски акцент.
- Кучетата ще летят с 20 процента по-ниско в края на август.
Кратка пауза.
- Охоо! Виж ти! Забележителна прогноза, мистър Ексман.
Стъпките се отдалечават. В края на улицата фигурите им се разтопяват, сякаш са минали през невидима врата. Постепенно излизам от вцепенението си. И първото, което забелязвам, е, че обувките ми са изчезнали.
15. АНГО
Нед беше оставил купчина дрехи. Искаше да ги разкара по различни съображения от гардероба си. Повечето бяха съвсем нови, но за съжаление ми бяха малки. Впиваха се в тялото ми като костюм за колоездене. Според брат ми това сега било модерно. Все пак заделих два потника Армани и някакво яке на Кенет Коул. Ако му резнех ръкавите, можех да го нося в горещите вечери. Останалото натъпках в черен чувал. Брат ми беше заръчал да ги отнеса в Армията на спасението, но аз го оставих просто пред къщи.