Щеше ми се да сменя темата. Попитах я с какво се занимават техните.
- Някой друг път - намръщи се леко тя.
В този момент групата отново излезе на сцената. Пихме още по едно, после по още едно... Английският ми взе постепенно да ерозира: думите гаснеха в съзнанието ми, а на тяхно място заблещукваха българските им съответствия. Винаги става така, като пийна, но на нея, изглежда, не й правеше впечатление. Течеше интензивна обмяна на флуиди. Изкушавах се да я целуна, но реших да не избързвам. Щеше ми се първо да я замъкна до вкъщи...
Платих небрежно с картата на Нед, макар че Фиона настояваше да си поделим сметката. Дано не го е изтълкувала като груба проява на сексизъм. Мислех да хванем някое такси, но се оказа, че тя е с кола и предложи да ме закара, което разтълкувах като своеобразна самопокана. Караше яркочервен миникупър, доста нов модел. Хрумна ми, че сигурно е заможна. Избръмчахме по Бродуей. Минаваше дванайсет и по улиците се движеха главно таксита.
- Добро място... - отбеляза тя, спирайки пред входа.
И сега вече беше моментът: ще дойдеш ли, викам, да пийнем по нещо?
- Само кафе... - запревзема се, както си е редно.
Край, забих я, рекох си, докато тя паркираше малко по-нагоре.
Светнах лампата и се насочих към бокса, Фиона остана да стърчи по средата на стаята, като се озърташе любопитно. Заредих кафемашината и си сипах един пръст уиски. Предложих и на нея, но тя отказа.
- Приятно жилище - отбеляза.
- Така е. Разполагай се... - подканих я.
Исках да видя къде ще седне, за да се присламча по-близичко. Но тя не седна никъде...
- Къде е Зукеро?
- Моля? - не вдянах веднага.
- Кучето ти, къде е?
- Ааа... - усмихнах се пресилено, докато трескаво се чудех какво да измисля. - На пансион. Брат ми замина в командировка и го оставихме за няколко дни. Аз също съм доста зает напоследък...
Машинката закъркори, каничката беше пълна. Налях й в една голяма чаша. Тя я взе механично, без да отпива. Струваше ми се глупаво да стърчим така и се настаних в единия край на дивана.
- Ела - казах, потупвайки по възглавницата до мен.
- Ти нямаш куче — поклати глава Фиона.
- Какво!? - премигнах глупаво; не можех да повярвам, че продължава да мисли за това.
- Тук не живее куче! Никога не е живяло!
- Естествено, че...
- Не лъжи! - прекъсна ме тя. - Не виждам панер, нито тарелка, а по мебелите ви няма и драскотина!
Изобщо не очаквах такъв обрат. Какво пък, рекох си, чудо голямо, ще й кажа. Много по-унизително ми се струваше да се оплитам в нови лъжи. Тя посрещна малко разбърканите ми обяснения с хладно кимане и заключи:
- Значи всъщност си разводач на кучета?
Не ми хареса тонът й.
- Виж, това е само временно... Докато си намеря нещо по-свястно.
Тя остави чашата на ръба на плота.
- Извинявай! - скочих подире й. - Трябваше да ти кажа веднага...
Фиона ме изгледа стъписано, сякаш ме виждаше за пръв път.
- Сбогом, Енгъс.
Вратата хлопна след нея, стъпките й проскърцаха надолу по стълбището.
- Тъпа снобка! - изкрещях в безсилието си.
16. НЕД
Летя за България през Лондон. Мотая се из Хийтроу, самотна частица от новия световен ред с чанта на колелца и лаптопа през рамо. Усещането, че летя в телескопична тръба със стесняващ се край, винаги ме връхлита на път за отечеството вероятно поради факта, че самолетите стават все по-малки, а хората все по-свити и затворени в себе си...
Телефонът ми произвежда приглушен акорд. Получил съм есемес. Една-единствена дума: done! От Хъл. Куката е пусната. Сега не ни остава друго, освен да чакаме. Предишната ми увереност обаче леко е помръкнала, а сумата от 50 000 долара вече не ми се струва чак толкова незначителна. Ами ако е било само сън? Или халюцинация? Мъча се да си спомня дали все пак не бях погълнал хапчето...
В залата пред Gate 43 петдесетина души кротко изчакват ръкавът да се отвори и да изтекат по реда си в сапунерката, която ще ги приземи на родна земя. За последен път се връщах през зимата на 95-а, миналия век. Спомням си трима пичове, гушнали еднолитров Джак Даниълс, в процес на трансформация от гурбетчии в УБЗГ. Не мога да преценя какво се е променило оттогава. Като че ли сега в чакалнята има повече хора с вид на чуждестранни експерти. Стичат се от всички страни, подушили плахото икономическо размразяване.
Аз съм един от тях.
Нямаш ли чувството, че разменяме местата си, беше казал Анго, преди да се разделим. Аз оставам тук, ти отиваш там... Естествено, че не! Що за глупава идея. Първо, не отивам, за да остана (пази боже!) като него, а просто минавам, и то за кратко. Аз съм професионалист. Отивам, където ме пратят. Включително в България. Или на Марс. Това не значи нищо. Второ, разликата между нас не се изчерпва само с географията. Би следвало да го е проумял!