- Скивай, man, тук пише за теб! - тика ми вестника.
- Какво, какво? - облещвам се.
Един ден на успелия българин Нед Банов
Нашенецът е най-младият вицепрезидент в Брабърис, най-престижната консултантска фирма на Уол Стрийт с оборот от двайсет милиарда. Съветва най-големите
корпорации отвъд океана... Редовно обядва с най-маститите фигури на финансовия елит...
Не купува обувки под хиляда долара.
Материалът е илюстриран със снимката ми: глупаво ухилен, на фона на Пето Авеню, с ръце в джобовете.
- Ще й извия врата на тази! - избухвам.
- О, хич да не ти пука! Мен постоянно ме дъвчат разни тъпаци, това си е част от играта - успокоява ме той. - Значи си станал вицепрезидент? Честито!
Тъкмо се каня да опровергая наглата измислица, когато комплексът УБЗГ изненадващо сработва и само измучавам нечленоразделно.
- Сигурно си мислиш, че си хванал господ за брадата? Обаче скоро ще разбереш, че не си прав.
- Виж, не се оплаквам.
- Така ли? А какво си спечелил? Грижиш се за чуждите пари и трепериш да не ти бият шута. Можеш ли да продължиш нагоре? Само не ме лъжи. Аз бях на същото дередже. До един момент важат едни правила, после няма никакви... Други са игрите, други са мангизите и хората са други. Както във физиката. Повечето хора никога не го разбират. Остават си на нивото на Нютон. Чакат ябълката да ги тупне по главата...
- А ти какво спечели, като дойде тук?
- Има тунели... - Айвън снишава глас. - Проходи, които водят директно към следващото ниво. Хиперлинкове към други социални вселени! Властта отваря врати, пред които другите само подсмърчат. Започваш да срещаш тези, за които само си чел във Форчън и Уол Стрийт. А после, когато вече си in, когато си се докоснал до тайните им, оставаш там завинаги...
Заприличва ми на Бергер с идиотските му теории.
- Сигурен ли си, че няма друго следващо ниво? - подхвърлям скептично.
Крива усмивка пропуква безупречната му фасада:
- Не си загубил чувството си за хумор...
Носят ни хапването, но и двамата не сме особено гладни. Сякаш по инерция Стомахов се впуска да ми докладва успехите на правителството: ръстът на чуждестранните инвестиции, повишаването на кредитния рейтинг, намаляването на безработицата и така нататък. Усещам, че търси подсъзнателно одобрението ми, което всъщност е малко смешно, тъй като нищо не зависи от мен. Дори не ходя да гласувам.
- Няма да повярваш колко се е променило всичко!
- Е, радвам се... - кимам.
- Но най-вече хората! Вече имаме истинско business community. Трябва да те интегрираме някак си. Ти си ценен кадър.
Самолетът описва широк полукръг над жълтеникавото Софийско поле и започва да се снишава. Избуялите снопчета трева по края на пистата махат като сламени ръчички: добре дошъл, добре дошъл у дома!
Стомахов се умълчава, сякаш мисълта за някакво непосилно бреме внезапно го е застигнала. После той поема към VIP-a, докато аз се подреждам на опашката пред КПП-то. Над будките виси флагът на ЕС, макар още да не сме членове. Избутвам стрелките на часовника с още два часа напред. Докато чакам с паспорта в ръка, си мисля дали някой друг няма да ме познае. Вижте го, идва да се налапа! Полицайката зад гишето ме поглежда в очите, равнодушно удря печат и ми връща паспорта.
Багажът ми пъпли по лентата на конвейера, свалям го и се отправям към изхода. Минавам край привидно безучастните митничари, накацали от двете страни на зелената пътека като грабливи птици. Автоматичните врати се отдръпват и се изправям срещу тълпата посрещани. Протягат ръчища като пипала. Инстинктивно се отдръпвам, но някой ме подпира с количката си и ме изтласква напред към лакомата паст на безформеното чудовище.
- Бат Вескооо! - отеква тънък писък.
Вниманието на тълпата се отклонява за миг. Промушвам се бързо през тесния проход, напомнящ хранопровод. През прозорците виждам Стомахов да излиза през VIP-a, следван от два идентични правоъгълника с тъмни костюми. Единият мъкне чантата му, другият - куфара. Пред терминала е паркиран черен джип мерцедес. Момчетата услужливо отварят вратата. Стомахов потъва в сумрачното купе. Шофьорът изважда от жабката синя полицейска лампа и я лепва на покрива.
Обзема ме лека паника, защото изведнъж установявам, че не знам къде да отида. Може би имам резервация за хотел, но са забравили да ми съобщят. Нито пък аз съм се сетил да попитам. Странно... Опитвам се да си спомня как е ставало досега. Идва ми да потъна в земята от срам. Не мога да се прибера вкъщи, защото брат ми е дал апартамента под наем. В този момент зървам табелата: Mr. Ned Banoff. Държи я висок мъж с хлътнали гърди и нездрав цвят, облечен в сив омачкан костюм. Много пъти съм виждал името си по този начин, но никога не и тук. Спасен съм!