- Здравейте! - приближавам се.
- Мистър Банов? - стрелва ме недоверчиво той.
Не знам какво точно си е представял: може би, че съм по-възрастен или по-иначе облечен. След известно колебание сваля табелата и ми подава ръка.
- Изпратиха ме да ви посрещна. Дино, приятно ми е.
- Димо?...
- Не, Дино - уточнява някак свенливо. - От Динамо. Аз ще бъда вашият помощник. Да вървим. Момчета, багажа! - обръща се той към двамата чепати къдрави ергени зад гърба си.
- Ама вие цяла делегация сте спретнали! - шегувам се.
- Това са моите помощници - отбелязва Дино с нотка на гордост.
Куфарът обаче е само един и двамата почти се спречкват кой да го носи. Налага се шефът да разпредели ролите. Колата чака пред терминала: червеникав лексус с бежови кожени седалки. Доста необикновено решение за ведомствен транспорт. Дино сяда отпред, а помощниците му се настаняват от двете ми страни. Лъхат на чесън. Минава ми през ума, че могат да ме отвлекат и никой никога нищо да не разбере за мен. Но нямам особен избор.
Шосето минава под огромен билборд с надпис: Юролайн. Времето е облачно. Витоша плува в оловна мараня. Пресичаме панелното гето Дружба 1. Блоковете изглеждат все така неугледни и мрачни, като изключим ярките реклами за местен алкохол върху калканите. Мисля си, кой идиот ще вземе да кръсти сина си Динамо? На кое по-точно: Динамо Киев, Динамо Москва или някое друго Динамо? Аз съм чужденец тук, хрумва ми неочаквано.
17. АНГО
Днес е знаменателен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха...
„Шибани четириноги!“, гневях се, макар да съзнавах, че псетата не са ми криви с нищо. Фиона беше идиот! Може пък и за добро да е, утешавах се с типично балкански фатализъм. Но не бях кой знае колко убеден. Истината трябва да се гледа в очите: занятието ми беше крайно непрестижно и едва ли можеше да подейства прелъстително на когото и да било.
Новият клиент живееше на 94-та Уест, в тухлена градска къща, подобна на нашата. Набито зверче с окраска на петниста хиена и разплескано устище, пълно със ситни зъби. Посрещна ме възрастен джентълмен с треперещи ръце на кафяви петна и ми подаде каишката:
- И да слушаш младия господин, Тод!
В отговор Тод пръдна безшумно, ала осезателно, изпълвайки цялото антре с карбидна воня. Зукеро негодуващо пролая. Не знам кой е решил, че пинчерът и френският булдог си пасват. Може би защото са еднакво грозни? физиката обаче учи: еднаквите неща се отблъскват.
Тод и Зукеро органично не се дишаха. Не бяха някои простаци да се сръфат насред улицата, но демонстрираха неприязънта си при всеки удобен повод. Гледаха да стоят максимално далеч един от друг, в резултат на което заемахме почти целия тротоар. Подтичваха, всеки в своя си коридор, без да се съобразяват ни най-малко какво става в другия. Теглеха в различни посоки, с различна скорост и ритъм. Едното завие наляво, другото - надясно. Едното клекне да сере, другото хукне да търчи и обратното. Идваше ми значи да ги наритам по задниците.
- Дръж ги по-изкъсо! - посъветва ме някакъв пич, повел четири разнокалибрени екземпляра.
Послушах го. Имаше ефект. Въпреки че мислено я бях отписал заради екстремната проява на най-долен снобизъм, продължавах да се озъртам за Фиона. Може би пък всичко беше само глупаво недоразумение? Може би имаше начин нещата да се поправят?
Абе да върви на майната си!
С двете каишки в ръка, може да се каже, вече имах почти професионален облик. Другите разводачи в парка ме припознаваха като човек от гилдията и ми кимаха бегло. Давах си сметка, естествено, че още се намирам на първото стъпало в йерархията. Каишките бяха като нашивки. Трябваше да навъртя бая мили, докато заслужа заветната бройка. И все пак за пръв път, откакто бях стъпил в Америка, се почувствах социализиран, макар и в една тъй маргинална общност. Брънка от някаква професионална мрежа със собствен етос и символика. Но това, както се оказа, също имаше цена...
Разтоварих кучешките фъшкии в първото попаднало ми кошче и поех по алеята край големия резервоар. Съоръжението е оградено с яка телена мрежа. Нивото на водата е спаднало; широкият гръб на стената, която разделя басейна на две, се подава под гладката повърхност като пътека. Отгоре са накацали чапли и чайки. Носи се лек дъх на тиня. Мяркам табела със загадъчна инструкция: тичането около езерото да се извършва по посока обратна на часовниковата стрелка! Сигурно съм минавал поне петдесет пъти покрай този надпис, но днес изведнъж се замислих. От къде на къде? Кой е решил, че движението трябва да става именно в тази посока? Кога? Защо? Задминаваха ме бягащи хора, омотани в жиците на разни малки апарати: крачкомери, дискменове, клетъчни телефони и т.н. На никого не му хрумваше да оспорва авторитета на инструкцията. Хрумна ми да проверя какво ще стане, ако тръгна в обратната посока.