- Да, да, разбира се, веднага... Госпожа Прашкова е тук.
Въвеждат ме в огромен, полупразен кабинет. По средата стърчи дребна фигурка, събирайки цялото пространство в една точка. Гърдеста, с червеникава коса и метално-сиви очи.
- Е, как се чувства един успял българин у дома? - повдига вежди тя.
Трябва да е към 40. Носи кафяв костюм на райета и матови топчести обеци. От джобчето на ревера й се подава яркочервена кърпичка като прясно изтръгнат език.
- Като плъх - изтърсвам.
- Моля?! - премигва тя, докато загрее, че имам предвид тунела.
В бретона й е кацнала малка паяжина. Тя прихваща погледа ми, улавя я с два пръста и я пуска на пода.
- Съжалявам за посрещането - усмихва се тя, докато сивото валмо се носи във въздуха, подето от струята на климатика. - Но ситуацията е доста напрегната. Както може би знаете, БОРГРУ е затънал до гуша. Натрупал е дългове за около 150 милиона. Към банките, към енергото, към когото се сетите, включително към онези нещастници долу...
- Стийл Уъркс са сериозен инвеститор.
- Началото беше обещаващо.
Тънка бръчка разсича челото й.
- Трябва да се срещна с мистър Курц.
- Ах, Курц - въздъхва тя; мислите й сякаш потичат в съвсем различна посока. Връща ги с усилие в старото им русло: - Боя се, че ще трябва да се разходите до заводите ни в Радомир. Той е там.
- Кога се връща?
- Не се връща. Живее си там. В работническото общежитие. Откачено, нали? - долавям известно злорадство. -Там няма никакви удобства, но на него изобщо не му пука. Дори, смея да твърдя, му харесва.
- Явно се е задълбочил в проучванията на място.
- Или поне така твърди... Познавате ли го?
- Доста бегло. Но съм чел книгата му - изтъкнах с известна гордост. - Той е специалист по нововъзникващи пазари. Най-добрият!
Точно под нас е лагерът на протестиращите. Щурат се между палатките като замаяни фредфлинтстоуновци, които внезапно са разбрали, че каменната ера е приключила, динозаврите са откарани в музеите, а стабилните доскоро кремъчни чекове вече не се приемат никъде. Слънцето се е впило в небето като кърлеж, изсмуквайки цветовете му. Но зад дебелото стъкло е прохладно.
- Да, интересен мъж - кимва с досада тя. - Явно способен. Говорили сме си... Аз също го ценя. Но се боя, че е превъртял.
- Какво?!
- Докладваха ми, че консултира стачния комитет. В резултат на което исканията им еволюираха в твърде странна посока. Ако зависеше от мен, бих му била шута, независимо от респекта към особата му. Но някои фактори - пръстът й се стрелва нагоре по-скоро презрително, отколкото иронично - не искат да се стига до скандал.
Разбирате ли? Моят съвет е: отведете го, колкото се може по-скоро оттук!
„Беда, беда!!!“, мигат сигналните лампички в мозъка ми. Чувствам се като глупак, от когото са крили всичко до последния момент. Прашкова ме изучава със садистично любопитство.
- Как да стигна дотам? - цялата ми невъзмутимост се е изпарила.
- Аз ще ви закарам. Вдругиден имам среща със стачния комитет. Харесва ли ви апартаментът?
- Моля? - не включвам веднага.
- Добре ли сте настанен?
- Няма проблем - трепвам.
- Ако помощникът ви прави въртели, само ми кажете.
- Нямам нужда от него.
- Полага ви се - свива рамене тя.
19. АНГО
Тоя тип, Мерл, май не се отказва лесно. Нямам представа как е разузнал маршрута ми. Нелепата му фигура с пъплещите пекинези изниква, уж случайно, на местата, откъдето минавам. Поздравява ме като стар познат или просто ми маха отдалеч, но аз се разсейвам. Правя се, че не го познавам. Ама че лепка! Днес обаче не се мярка никакъв, което ме кара да мисля, че може би се е убедил в балканското ми твърдоглавие и отсъствие на класова солидарност. Не ми пука особено, защото наистина не смятам да оставам в този бизнес завинаги, колкото и здравословно да изглежда отстрани. Междувременно Тод изяжда една зелена гъсеница, изпъплила на алеята. Според инструкциите не бива да го допускам. Късно... Стопанинът му ме посрещна твърде разтревожен.