- Кой може да твърди, че го познава?!
Пресичаме крайните квартали на Перник. Шосето е осеяно с кръпки и дупки, но лексусът сякаш прелита над тях. Редят се мрачни работнически блокове с цвят на подгизнали кашони. Задминаваме грохнал икарус, от чиято задница излизат кълбета черен дим. По-нататък има автобусна спирка. Под ръждивия навес са наклякали хора. Ръждясало зъбчато колело, издигнато върху бетонен пиедестал - паметник. Червеникави гърбици от сгур, обрасли с хилави борчета. Налага се да намалим. Дясното платно е задръстено от валяци, булдозери и купчини димящ асфалт. Огромен надпис информира, че ремонтът се финансира от програма на ЕС. След около километър пътят се отпушва и шофьорът отново дава газ.
Сиво-черният контур на завода постепенно изниква от прегорилата равнина като гигантски струпей. Игленик от тънки комини. Плетеница от тръби опасва огромните халета. Покрай оградата се редят железопътни платформи, натоварени с дебели рула стомана. БОРГРУ, разчитам върху една от фасадите заедно с фрагменти от стар социалистически лозунг.
- Това ли е? - питам.
- Това - кимва тя. - Венецът на тежкото машиностроене!
- Колко души работят тук?
- Около 500. Поддържат инсталациите и изпълняват дребни поръчки за вътрешния пазар. Трябвало е да дава хляб на 6000.
- Откъде ще се вземат!?
- Не съм го проектирала аз...
Лексусът прави самотен завой на широкия паркинг, в чийто край гние охлузен автобус „Чавдар“, и спира пред главния вход. Зад металната решетка се мотаят двайсетина души със сини работни дрехи. Между стълбовете на портала е опнат транспарант с протестно съдържание. На пейката под козирката на КПП-то пушат двама полицаи. От ладата им долита шум на радиостанция.
- Как е положението? - Прашкова изскача от колата.
Появата й респектира униформените.
- Нормално, без инциденти - изправя се единият.
Работниците бързо се събират накуп. Някои посягат несигурно към табелите, подпрени на оградата, но скоро преценяват, че скромното ми присъствие не си струва усилието.
- Здравейте! - махва им тя. - Тук ли е мистър Курц?
Споглеждат се. Кимат.
- Този господин е негов колега и трябва да му предаде нещо важно - посочва ме тя. - Заведете го!
- Он е във валцовъчния цех... - обажда се възрастен мъж с очила.
- Вие няма ли да дойдете!? - възкликвам учудено.
- Защо? - устната й потрепва. - Нямам повече работа с него. Успех!
Халето напомня хангар за космически совалки. Мигам безпомощно в хладния сумрак, докато превключа от ярката дневна светлина. Мяркат се гигантски съоръжения: валяци, цилиндри, бутала, застинали в измамен покой. От тавана виси мрачна кука. На нея се поклаща загадъчен детайл с размерите на лека кола. Светлината струи от ред изпочупени мътни прозорчета някъде под тавана. По средата на залата е спрял малък червен електрокар. На волана стърчи странен силует, омотан в одеяло. Лицето му е обърнато към потоците светлина, които се кръстосват в здрача.
- Мистър Курц! - гласът ми отеква сърдито.
Дългата, ниско остригана глава бавно се извръща към мен. Светлите му вежди почти се сливат с жълтеникавата кожа. Очите му студено проблясват от дъното на дълбоките кухини.
- Аз съм ваш колега - произнасям отчетливо на английски. - Казвам се Нед Банов и работя в нюйоркския клон на фирмата...
- Защо ви изпращат? - думите свистят между тънките му устни.
- За да установя връзка с вас.
- Аз не се крия! - сопва се той.
Отварям чантата си и без излишни обяснения му подавам плика.
- Натоварен съм да ви предам това писмо.
Той го оглежда недоверчиво от двете страни, сякаш не може да повярва, че отново е попаднал в обсега на мрежите за комуникация. Хванат натясно! Разкъсва единия край, вади листа и се зачита. По устните му играе презрителна усмивка, която се разтегля в гримаса в мига, когато погледът му достига долния ъгъл на страницата.
- Нещастници!!
В краката ми се търкулва топка смачкана хартия. Няколко подплашени гугутки се разхвърчават под тавана.
- Да давам отчет за дейността си! Аз! На тази въшка Мей, който от десет години не знам да е правил друго, освен да председателства заседанията на онази шайка идиоти. Той трябва да се отчита пред мен! Кой му изкарва шибаната заплата, а? Аз и такива като мен! Знаеш ли колко часа имам само за последните десет години? 30 000!! Средно по 800 долара... А като прибавиш и часовете на екипа ми! Сметни сам.
- Впечатляващ резултат.
- Това е моят отчет! Ти колко часа направи миналата година?
- Не помня - признавам чистосърдечно.
- Правилно, не си струва... - махва с ръка той. - Всички тези часове, колкото и скъпо да си ги продал, са отишли на вятъра. Не можеш да ги купиш обратно. Нито един от тях! Това е есенцията на пазарната икономика. Времето е пари. Обаче парите не са време. Алхимията се случва само в едната посока. Когато го разбереш обаче, не ти е останало много време. Остава ти утехата, че можеш да си купиш ферари. И най-вече, че другите не могат... Но истината е, че сте еднакво прецакани. Всеки, който продава времето си, е пролетарий. Включително аз.