- Вие? Пролетарий?!
- Ти също. Няма нищо срамно в това.
- С таз и разлика, че можем да си тръгнем, когато поискаме, а истинските пролетарии няма къде да отидат. Помните ли девиза?
- Идвам отдалеч и съм за малко...
- Ние сме номади, мистър Курц. Не сме никакви пролетарии.
- Хъм... Откога работиш за компанията?
- Десет години.
- Мечтаеш ли си за ферари?
- Не ми е в топ тен.
- А за нещо от сорта на Ан Никол Смит?
- Още по-малко!
- Как би описал житейската си концепция?
- Моля!?
- Какво би правил, да речем, след още десет години?
Не виждам какво му влиза в работата. В същото време обаче съм завладян от неизпитвано досега чувство на близост. Часовете, за които говореше, сякаш бяха извадени от него като тухлички, а на тяхно място нямаше нищо. Само празни коридори и зали. Беше като стара изоставена мина. Започвам да се досещам какво го е привлякло в това безутешно място.
- Смятам да изляза в безсрочна отпуска - заявявам. -Аз не ламтя за много, мистър Курц. Нито страдам от перверзни фантазии. Стига ми да имам къщичка и вода наблизо. Жена, която обичам, и лодка. И свободно време...
- И какво ще го правиш това време?
- Ще си чеша петите - отвръщам троснато. - Знам ли!
Ще рисувам пейзажи. Или ще отглеждам марули. А може би и двете.
- Това в кой филм го видя?
- В моя собствен.
- Малка независима продукция, така ли?
- Смейте се, ще си говорим пак след десет години.
- След десет години, моето момче, ако светът не се е разпаднал, ти ще бъдеш пълноправен партньор. Аз съм прекарал в тази фирма три пъти по десет години и можеш да ми вярваш. Няма партньор, който да е излязъл в безсрочен отпуск, освен по болест или поради смърт. Не ти ги пожелавам. Но ти си прав в едно. Ние не сме пролетарии. И номади не сме. Ние сме крепостни! Не в буквален смисъл, разбира се, но метафорично. Което е дори още по-страшно. Защото издава екзистенциална предопределеност. Закрепостени сме не към дадено работно място, а към онова, което най-общо наричат лайфстайл. Към заплатата, която го осигурява, откъдето и да идва. Колкото и офиса да смениш, винаги ще правиш едно и също. Искаш къща на вода. Предполагам, с всички удобства. И жена, която да обичаш. Но помисли си, каква жена би харесал?... Че и лодка на това отгоре! И ми твърдиш, че не ламтиш за много! Ей, слез на земята! Виж как живеят хората тук! Какво друго имат, освен време? Не, времето не е пари. Времето е живот. Защото след това... - замълчава, зарейва поглед по тавана и го спира върху куката. - Няма никакво време!
Изрича го почти шепнешком, но ми се струва, че отеква из цялото хале:
Няма никакво време! Няма никакво време!
Курц говори дълго. Като че ли в мое лице най-сетне е открил някой, пред когото може да излее прозренията, до които е достигнал. Постепенно обаче ме наляга съмнение, че той не се обръща лично към мен, а към някаква световна аудитория. Речта му е вдъхновена, разпалена, ма-кар и често объркана, вероятно поради желанието да каже всичко. На места губя смисъла, после го хващам...
Или по-скоро той ме намира.
Според Курц има два типа икономика: на трупането и на разхищаването. Двете са органично свързани. Ако някъде се правят пари, другаде непременно се харчи приблизително същото количество. Всъщност отдавна е известно, че няма начин да се печели, без да се харчи. Икономията е майка на мизерията. Традиционно обаче се смята, че предмет на икономиката е акумулирането. Компаниите се опитват да бъдат колкото се може по-рентабилни: съкращават разходите и напомпват печалбите. Всички били обсебени от тази идея, включително той самият. Ако можело да се вадят пари от нищо, най-добре! 30 години не правил нищо друго, освен да запушва пробойни и да кърпи платна, за да не потънат гемиите на богатите. И все пак богатството винаги намирало канали, по които да изтече. Ако не сега, след две, три, пет, колкото трябва, години. Ако не синовете, то внуците със сигурност ще го разпилеят. Имало някакъв жесток парадокс между човешкия стремеж да ги умножи и запази и характера на самите пари, който предполагал да бъдат похарчени. И то за глупости. Но в края на краищата нали затова са създадени? Всеки знае, че пари, които не могат да се похарчат, всъщност не са пари. Но след като, така или иначе, се харчат от само себе си, което едва ли може да се каже за печеленето им, никой не вижда смисъл цяла наука да се занимава с това. Напротив, всички усилия са съсредоточени в тънкото изкуство на money making. Пускат ги по реката на времето като хартиени лодки на конец с надежда да си ги изтеглят някой божи ден, натоварени с още пари. Което вече не е просто харчене, а носи благообразния етикет „инвестиране“. Макар че разликата между първото и второто е като между това, да набиваш дебел червен стек и лимони на гладно.