Той млъква, сякаш думите му внезапно са свършили. Мислите му обаче продължават да текат в неизвестна посока като подземна река. Опитвам се да отгатна откъде ще изскочат. Спирам очи върху висящия от тавана детайл. Не мога да преценя формата му, но си давам сметка, че се намираме точно под него и ако се откъсне, ще ни направи на пихтия. В залата отеква метален звън, като че ли някакво желязно влечуго, скрито между машините, е помръднало с опашка.
- Искаш ли да те поразведа наоколо? - предлага неочаквано той.
В мига, когато напускаме халето, осъзнавам колко студено е било вътре. Слънцето ме заслепява. Електрокарът жужи и подрусва. Курц върти кормилото с видимо удоволствие, маневрирайки ловко в индустриалния лабиринт. Имам чувството, че върху главата ми е закрепена огромна делва с мисли, която трябва да внимавам да не съборя. Глупаво усещане! Това не са мои мисли. Разклащам глава, но делвата продължава да си стои.
От време на време срещаме работници:
- О, мараба, Курце!
- Мараба! - вдига ръка партньорът. - Знаете ли, че тук казват „здрасти“, както в арабските страни?
- Казват също „ашколсун“, „кеф“ и „айде“...
- Откъде знаете?
Разкривам българските си корени.
- Виж ти! Сигурно затова са те изпратили?
- Най-вероятно. Но можеше да бъде и всеки друг. Тук съм точно толкова чужденец, колкото и вие.
Насреща се задава висок небръснат тип с осанка на муджахидин, метнал тлъст наниз гугутки през рамо.
- Ма-а-ааба! - зейва устата му, пълна с криви, редки зъби.
Курц рязко намалява:
- Ma-aba, Stoicho!
Мъжът сваля наниза и му го тика в ръцете. Партньорът енергично се съпротивлява, но накрая все пак вади смачкана банкнота от десет лева, дава му я и мята птиците отзад.
- Тенк-тенк! - щастливо се блещи Стойчо.
- Постиндустриален ловец! - въздъхва Курц и натиска педала. - Ходи по покривите и трепе гълъби с прашка. Тук се въдят много от тези птици. Пече ги на шиш. Веднъж ме покани да ги опитам. Беше запалил огън на покрива. Стават доста вкусни между другото. Започна да ми носи редовно. Давам ги на жените в общежитието да ги готвят. Искаш ли да останеш на вечеря?
Мъча се да си представя този импровизиран пикник. Курц, който прави по два-три милиона на година, и Стойчо с прокъсания гащеризон, който не е получавал мизерната си заплата от половин година. Клечат край огъня под звездите и ръфат печени кълки. Мисля си за границата на социалната травестия.
По-скоро за липсата на граници...
- Връщам се в София - отклонявам офертата. - Може да дойдете с мен.
- Не, не днес! - той поклаща упорито глава.
- Ще ви чакам. Ако не се върнете в Ню Йорк обаче, има опасност да ви изключат от кръга на партньорите.
- Нямам нужда от никого! - избухва Курц. - Повечето от тях са паразити, начело с Мей. Още утре мога да основа собствена фирма и да им дръпна всички клиенти от Източна Европа. Но мразя административните игри. Ние имахме уговорка. Те не ми се бъркат и аз не им се бъркам. Тоя боклук Мей явно си е въобразил, че може да ме командва. А може би наистина е време да се върна в Ню Йорк и да видим тогава кой ще трябва да си ходи... Знам достатъчно, за да пратя всички по дяволите! Съмняваш ли се?
- Нямам представа за какво говорите...
- Така е! Нямаш...
Появата му внася оживление сред работниците на портала. „Мараба, Курце, гепи...“, хвърчат възгласи. Червеният лексус чака на паркинга. Прашкова се мярка зад стъклото, махвам й.
- А вярвате ли в Барух момента? - неочаквано за мен самия, питам.
- Какво? - премигва той изненадано.
- В Барух момента - повтарям.
По устните му пробягва снизходителна усмивка.
- Зависи какво имаш предвид... Аз лично не бих разчитал някой милиардер да ми пусне в канчето битче информация, за да стана богат. Но има друга версия на историята, която ми се струва доста по-реалистична. Веднъж Бърнард Барух спрял да си лъсне обувките и ваксаджията започнал да го обсипва със съвети в кои акции да инвестира. Доволен, че обувките му са придобили желания блясък, мистър Барух се прибрал в офиса и продал всичко. Не след дълго почнала Голямата депресия...
- Всичко е наопаки!
- Именно. Номерът не е да чуеш нещо, което другите не са чували. А да чуеш онова, което всички чуват, но така, както никой друг не е чул до този миг. Помисли върху това.
Преди да вляза в прохладното купе, отново обръщам поглед към червеното електрокарче от другата страна на решетката. Курц стърчи на кормилото, одеялото е паднало от раменете му, отдолу носи синя куртка, изровена най-вероятно от някакъв склад. Лицето му белее на фона на изпечените физиономии, които го обграждат. Дава заден ход и бавно се отдалечава. Лексусът също дава заден ход, обръща и излиза на шосето.