Казахме си на здоровье и се качихме на Транссибирския експрес.
С Юревич имахме някои общи неща. Руският, например. Макар че отдавна бях отвикнал да го говоря, разбирах всичко. Баща му също беше учен, професор по физика, но поради спецификата на работата му - неизвестен. Подразбираше се, че е работил за военните. Живеели в едно от ония съветски градчета, които не са отбелязани на никоя карта, освен на спътниковите, в близост до Новосибирск. Общо взето, не било зле. Не се чувствали като затворници. По-скоро - като избраници. Веднъж на няколко месеца баща му пътувал до Дубна, центърът на съветската ядрена наука. Прескачал и до Москва, откъдето му носел пластмасови войници. Почти не се налагало да използват пари. Властите били раздали на учените малки парцели земя, които обработвали през уикендите. Сеели предимно ряпа, цвекло, зеле, но ставали и краставички. От време на време той и сестра му - да, имал сестра - ходили да помагат. Случвало се и да пренощуват там. За учените, затворени по цели дни в лабораториите си, кабинетите и библиотеките, това били здравословни упражнения. Успокояващо било да ги наблюдаваш как окопават лехите. Точно до тяхното било мястото на академик Довлатов, който си имал дори барачка. Отсреща превивал гръб професор Морозов, малко по-нататък - научните сътрудници Випяев и Сукин. Вечерта се събирали край огъня. Печали гъбки и картофи, имало и водка, естествено. Жената на Сукин пеела много хубаво.
„Дружно жили...“, въздъхна Юревич.
Попитах го, още ли живее в секретното градче? Не, върнали се в Москва след събитията през 1991-ва. Баща му вече бил пенсионер. Щял да си умре от глад, ако не капело от време на време нещо от американското правителство, чийто най-голям кошмар, както е добре известно, бил учените от бившия СССР да не се разпълзят по света и да продадат ядрените тайни на rogue states. Естествено, до-колкото познавал баща си, той никога не би извършил подобно деяние, за никакви пари. Всъщност повечето съветски учени били хора с висок морал, но, за съжаление, в техен интерес било светът да си мисли обратното. Периодично осъществявали срещи с представители на съмнителни държави, особено когато знаели, че ги държат под око. Налагало се да играят тази недостойна игра, иначе западняците започвали да се ослушват. Залагали името си, за да не излагат на риск съдбата на света. На фона на щедрите оферти, които идвали от съответните бандитски режими, било във висша степен очевидно, че се задоволяват с трохи. Малцина обаче оценявали стоицизма им.
„Это так унизительно!“, простена той.
Да, ама като прецакат живота на планетата, отбелязах в последните изтичащи проблясъци на трезвеност, за чий хуй са им тези мангизи? Не знаех как да го формулирам на руски, английският не познава такива цветисти обрати, затова вложих целия патос на фразата в интонацията си и той, струва ми се, безпогрешно разбра. Ох, вика, не е работата в мангизите, а в уважението, Андрей! Не съм Андрей, викам, а Ангел. Господи помилуй, той се прекръсти, опря глава на гърдите ми и захърка.
В бутилката имаше още към два-три сантиметра, които си поделих братски с Юлия. Беше мълчала почти през цялото време. Била родена в Иваново-Французк, а родителите й, както разбрах, били фармацевти. Буржоазно занятие. Не знам защо, хората от Източна Европа винаги говорят за родителите си. Още при първата среща. Избутах Юревич настрани и я целунах в малката хлъзгава уста. Дънките на чатала й бяха опънати до пръсване. Тя отмести ръката ми и произнесе с нотка на обреченост:
- Хочеш миньет?
Каза го с едно особено „нь“, толкова древно, нежно и меко, сякаш се бе отронило от устата на самите славянски първоучители, светите братя Кирил и Методий. Усетих, че губя почва под краката, пропадам...
- Ну, давай!- изломотих с надебелял език.
Празната бутилка се търкулна под леглото.
- Science-Sobriety-Success! - вдъхновено изрецитира Уилфрид Драй. - The triple sygma! Това е девизът на нашия университет още от основаването му през 1865 година до днес.
Емблемата - три преплетени S, оформени като змийчета - стърчеше в началото на коридора, занитена между две стъклени плоскости. От нишите по стените гледаха портретите на ректорите.