Звънецът отекна в дълбочината на къщата като гонг. Долових ситни стъпки. Вратата се открехна, доколкото й позволяваше веригата от вътрешната страна. В процепа надникна смугло лице със синя точка между очите.
- Хай! - рекох. - Търся доктор Пинта Варава.
Жената премигна бързо.
- Аз съм съпругата му, а вие кой сте?
- Анго Банов, синът на професор Банов. Този, дето умря преди петнайсет години. Ако си спомняте...
- Момент - тя затвори вратата, както ми се стори, леко уплашено.
Стъпките се отдалечиха. Изминаха няколко минути. Усещах зараждането на някаква паника. Знаех, че е вътре. Дона Джеймисън добросъвестно ми беше издиктувала адреса и телефона му. Звъннах, преди да тръгна, представяйки се за дистрибутор на „Енциклопедия Британика“. Там беше! След малко вратата се отвори, този път изцяло и на прага застана възпълен индиец с очила. Беше цяла глава по-нисък от мен, около 45-годишен, с олисяло, матово теме. Носеше бяла риза, закопчана до яката. Босите му ходила се подаваха изпод крачолите на зеленикавия панталон.
- Какво обичате?
- Дошъл съм да поговорим за баща ми.
- Професор Баноф?
- Именно. Аз съм по-големият му син. Вие сте били негов асистент, нали?
- Бях - той ме изгледа продължително, сякаш сканираше дали не съм въоръжен, и неохотно се отмести:
- Заповядайте.
Холът беше задръстен с мебели и джунджурии. На масата седяха три шишкави деца и една старица, омотана в сини и жълти шалове. По средата димеше купа с ориз. Огромен телевизор с плосък екран ги облъчваше с поредния индийски мюзикъл. Миришеше на къри. Жената на Варава кършеше ръце. „Съсипах им вечерята“, помислих си, но не изпитах вина. Бях със старото си рокерско яке, което ме правеше да изглеждам заплашителен.
- Да отидем в кабинета ми - предложи Варава, като направи знак на семейството си да продължи да се храни без него.
Слязохме на приземния етаж. Така нареченият кабинет представлява дълго тясно помещение с малки прозорчета като отдушници. В дъното трепка монитор. Едната стена е заета от библиотека, на другата са окачени дипломи, сертификати и групови снимки в рамки. Под тях има две плетени кресла и кръгла масичка с пепелник, преливащ от фасове. Подът е застлан с пъстри памучни черги. Варава чевръсто откачи една от снимките и я поднесе към мен.
- Аз и професор Баноф. В началото на семестъра...
Двамата стоят пред черна дъска, изпълнена с формули. По лицето на баща ми играе лукава усмивка. Опитвам се да уловя погледа му зад дебелите очила, но нещо ми се изплъзва. Варава се пъчи до него, сияещ от гордост. Има доста повече коса от сега.
- Професорът написа това неравенство на дъската и даде на студентите десет минути да го решат. Беше в особено настроение... Естествено, никой не успя, включително аз. Той ни нарече тъпаци и си излезе. Стана голям скандал, защото думата „тъпак“ официално е включена в кодекса на забранените думи на територията на университета. Няколко души подадоха оплакване. Спаси го единствено фактът, че беше от Източна Европа, и репутацията на голям учен. Все пак му се наложи да се извини публично...
Имах чувството, че надничам през някакъв прозорец. Хрумна ми, че го виждам за пръв път след онова последно заминаване. Сякаш плътна завеса се беше спуснала зад гърба му още в мига, когато мина през КПП-то на летище София. Оттогава никой от нас не го беше виждал на живо, нито разполагахме със снимки от този период на живота му. Стори ми се много яко, дето ги беше нарекъл „тъпаци“. Дали не беше треснал нещо за отскок?
- Разбирате ли от математика?
- Не, изобщо - поклатих глава.
- Жалко - въздъхна Варава. - Онова неравенство и досега никой не е успял да го реши. Мисля, че дори баща ви не знаеше отговора. Понякога, като ми остане време, сядам тук и се опитвам да го разчопля. Не мога да кажа, че съм стигнал донякъде... Ако имаше учредена награда за решаването му, може би щеше да догони славата на Теоремата на Ферма.
- Имате ли още негови снимки?
- Не, но мога да ви дам тази, ако държите...
Наистина ли вярваше, че толкова лесно ще се отърве?
Беше време да сменя плочата.
- Оценявам жеста ти, Варава, но както сигурно се досещаш, между теб и моето семейство има неуредени сметки...
- Знам, знам... - той наведе глава. - Трябваше да продам колата на баща ви и да ви изпратя парите.
- Което не направи!! Какво си мислеше? Че никой няма да се вдигне чак от България заради някаква си бричка? Колко взе за нея? Хилядарка? Че то само билетът до Ню Йорк струва толкова...