- Не съм я продавал. Точно тогава нямах кола, а бях затънал в дългове към университета. Карах я... После срокът на пълномощното, което ми дадохте, изтече и вече не можех да я продам. Пък и бях свикнал с нея. Мислех да ви изпратя някаква сума и да уредя въпроса. Но повече никой не ми се обади и...
- Реши, че сме забравили, а?
- Да — кимна унило той. - Ще ви я върна. Още е в движение. Поддържана е. Дори мисля, че сега струва повече...
- Моля? - не можах да повярвам.
- Държа я в гаража - оживи се той. - Елате!
По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После, когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет. Имахме го на снимка: златистокафяво, очукано корито с остри ръбове. Така и не успял да го продаде и го подарил на някакъв студент, преди да се върне в България. След това се обзаведе с оня разлят като недопечен кейк крайслер, с който обикаляхме Юга. Още си спомнях миризмата на зелените му кожени седалки... Баща ми не караше бързо, макар че беше нервак и дуеше безжалостно кекавата ни софийска шкода. Харесваше му да се носи плавно, сякаш се спуска с делтапланер от заскрежените висини на ума си, да усеща тежестта на колата, инерцията, мазното превключване на невидимите скорости. Последната му придобивка бе форд тъндърбърд, 69-а. Беше го взел само за четири хиляди, но се хвалеше, че върви като звяр.
Варава светна лампата. Колата изпълваше целия гараж.
- Красива е, нали?
„Внушителна“, би била най-точната дума за този мастодонт от ерата на големите мечти и евтиния петрол. Беше бяла, с оттенък на слонова кост и черен покрив от импрегнирана кожа в модния по онова време стил ландау. Емблемата върху вирнатия преден капак бойно лъщеше. Надникнах през прашното стъкло: седалките бяха петролнозеленикави като на предишната ни кола.
- Ще ви дам документите - засуети се индиецът. - Но застраховката е изтекла. Не я карам вече от две години. Твърде голяма е за днешния тесен свят...
Наложи се да избутам седалката назад. Моторът запали от раз.
- Какво ви казвах! - светна лицето му.
Той натисна някакво копче и вратата на гаража бавно запълзя нагоре. Радиото се включи заедно с двигателя и купето се изпълни с плътни звуци. Явно беше настроено на местната джаз станция. По гръбнака ми премина вълна от студени иглички. Здрачът навън се беше сгъстил. Светлите ивици между облаците бяха изчезнали. Варава изтича да премести новия си червен додж, паркиран върху алеята пред гаража. Светнах фаровете и дадох предпазливо назад. „Колата на татко“, не ми излизаше от ума.
- Ще ви помоля само за разписка - рече индиецът.
- Какво?
- Че сте получили колата на баща си и всичко останало - нервно добави той. - Не искам някой да си мисли, че съм мародер.
- Няма проблем - махнах с ръка.
Ако трябва да съм честен, някоя и друга хилядарка щеше да бъде съвсем достатъчна, сантименталната стойност на неочакваната придобивка ми идваше малко в повече. Пресегнах се и отворих отсрещната врата:
- Една последна услуга. Ще ми покажеш ли къде е живял?
Варава хвърли поглед към осветените прозорци на къщата и се вмъкна в колата. The shadow of your smile... мажеше баритонът по радиото. Няколко капки тупнаха по предното стъкло. Подкарах бавно по пустата улица.
- Къщата беше тотално разбита... - измърмори той. -Цяло чудо е, че нямаше други жертви. Мисля, че сега там има блок с апартаменти.
Дъждът се усили. Пуснах чистачките. Гумата на едната се бе разлепила. Стрелката на бензина клонеше към нулата. Сигурно и маслото трябваше да се смени...
- Сега надясно - посочи той.
Колата се залюля тежко като кораб.
- Спомням се как деканът, професор Нойман, ме викна в кабинета си. Беше ужасно разстроен, целият трепереше. Току-що му се бяха обадили от полицията. Знаех си, че този българин ще ни докара big trubbles! Помоли ме да ида на огледа вместо него. Нямало да го понесе. Отидохме аз и професор Самогонов. Ето тук, вдясно... - посочи той.
- Май никой не е бил особено изненадан, а?
- Беше от хората, на които могат да се случат подобни неща. Не знам как да го обясня. Сякаш им е написано на челото. Катастрофичен тип.
Канех се нещо да възразя, когато изведнъж си спомних, че аз самият бях мислил за него по този начин. Всеки път, когато закъсняваше или заминаваше нанякъде... Нишката на това парещо безпокойство минаваше през всеки член на семейството и ни свързваше яко, като с обущарски конец. Бях на 14 години: късно през нощта телефонът зазвъня на пожар. Майка ми се облече и хукна нанякъде. Баща ми беше паднал в някакъв ров в Младост 3, където купонясвал с колеги. Откарали го в „Пирогов“ със счупен прешлен. Да, беше катастрофичен тип. Всички треперехме от ужас да не му се случи нещо. Улавях се да мисля, скрит под завивките: по-добре да се свърши веднъж завинаги, отколкото този кошмар. Или пък - да изкара още десет години, пък после каквото ще да става. Тогава десет години ми се виждаха цяла вечност. Но ето, че се изтъркулиха за миг. Молбите на малките момченца, скрити под юргана, винаги се ползват с предимство.