Дадох рязко газ, задните гуми изхвърлиха шадраван от пръски и се гмурнах в дъжда. Наближаваше пет, когато излязох на магистралата. Заредих на първата бензиностанция, купих нови чистачки и разгледах картата. Включих пак радиото: ефирът се беше изчистил, хванах някакъв рок канал. Снимката на баща ми лежеше на предната седалка. До вкъщи оставаха към 200 мили.
26. НЕД
„Фактури! Фактури!“, дерат се циганките пред входа на пазар Илиенци. Намалявам скоростта. От двете страни на шосето се редят безразборно спрели автомобили: от жигулита и москвичи в безрадостни лайнени тонове до БМВ-та и аудита с тлъсти задници и ауспуси като ракетни двигатели. Аз самият се друсам в едно възстаричко пежо 404, собственост на БОРГРУ, предоставено ми любезно от Ирина Прашкова. Колата няма климатик, държа прозореца отворен, макар че през него влиза повече прах, отколкото хлад. Някъде отпред маневрира огромен ТИР със стока и принуждава цялата колона да спре.
- Бате, фактурка трябва ли ти? - надзърна мургаво лице.
- Каква фактура? - настъпва ме любопитство.
- Па, каквато искаш - усмихва се циганката; има дълго гладко лице със синкави устни.
- А истински ли са?
- Истински бе, бате! - размахва тя кочана под носа ми. - На, и пичат си имат, и всичко. За колко ти трябват?
- Не ми трябват, само питам.
Тя се отдръпва рязко.
- Ти кво, бе? Да не си данъчен, ууууу, да ти еба майката, да ти еба!
Колежките тутакси я наобикалят. Тя ме сочи и проклина на своя си език. Вдигам панически стъклото. Междувременно ТИР-ът най-сетне се напъхва в гърлото на пазара и движението се отпушва.
На седалката до мен е разгъната карта на София. От време на време й хвърлям по едно око, за да проверя къде се намирам. Не съм идвал досега в тази част на града. Край пътя ровят кучета и кокошки. Дворовете тънат в дива растителност, сред която личат ръждивите скелети на коли, ремаркета и арматура, надомъкнати кой знае откъде. Прозорците на къщите са облепени с вестници. Тук-там, сякаш пробили пелената от униние, се възправят нови, екстравагантни постройки в ярки цветове, накачулени със сателитни антени и слънчеви батерии - знаци на локален просперитет. Най-сетне в полезрението ми изплува нещо средно между бакалница и кръчма, обозначено като „Американ-маркет“. Под навеса седят трима местни и пият бира.
- Да знаете улица Сегундо Мартинез? - проточвам врат през прозореца.
Тримата се споглеждат в недоумение.
- Ти кого търсиш? - прозява се дангалакът с червената риза.
- Един човек...
Прозявката се предава на останалите. Лесничейската шапка отпива от бирата си и констатира, че бързо се е стоплила. Наоколо няма жива душа.
- Никодимов - предавам се. - Станко Никодимов.
- Станко Дипломатот? - оживява се мустакатият.
- Точно така.
- Че него не го ли уволниха? Кога беше, преди три ли, четири години... Оня Костов го уволни - разфилософства се дангалакът.
- Не, бе! Пенсионира се човекът - намесва се третият.
Тоя с шапката се сеща, че снахата на брат му и дъщерята на Никодимов са учили заедно в английската гимназия. После онази заминала за Австралия...
- То всичко живо се изнесе! Само мангалите останаха - обобщава дангалакът. - И ние.
Мустакатият се приближава със смешна патешка походка, сякаш в задника му има тапа.
- Значи, връщаш се на центъра и даваш назад: една, две, три, четири... Не, три улици. Караш надясно, броиш две и пак надясно. Ще видиш една голяма къща на три етажа с червени балкони. Е, те там е!
Обзема ме неистово желание да зарежа всичко и да се върна в града. Винаги съм избягвал да ровя в мравуняка на миналото. Не мога да си обясня какво ме прихвана... Какво се надявах да науча? Наложи се да прибягна до връзки, за да открия бившия служител. Стомахов се обади на един приятел във Външно, който изрови координатите му от папките на личен състав.
Барабаня по кормилото. Противна тежест затиска стомаха ми. Точната дума е страх. Сякаш прахът на годините внезапно е бил изметен и баща ми е починал вчера. Няма начин да се скатая. Не и този път!
„Образцов дом“, лъщи табелката на входа. Бутвам зеленикавата портичка и влизам. Два реда тротоарни плочи водят през тунел от зеленина. В края му се открива добре поддържана зеленчукова градина. Над колците с домати се мярва оръфана сламена шапка. След малко от лехата излиза възрастен мъж в износен дънков гащеризон.
- Господин Никодимов?
В ръката му има пластмасова кофа, пълна с домати. Едър човек с набола сребриста четина по изпеченото лице.