- Недко Банов - представям се. - Оня ден говорихме по телефона...
- Ааа, синът на професора - подава ми ръка. - Съжалявам за баща ви. Но не знам с какво мога да ви помогна. Оттогава изтече много вода... Пък и вече не работя във Външно.
- Били сте консул във Вашингтон по онова време...
- Замествах консула, ако трябва да сме точни. Наложи му се да се върне предсрочно. Всъщност бях втори секретар по политическата част. Заповядайте. Доколкото разбрах, живеете в Америка?
Той взима един домат и го тиква под носа ми.
- Такива домати няма да намериш никъде в Америка. Цели три години прекарах там и всичко имаше вкус на пластмаса... Сигурно затова са толкова тъпи! Нямам предвид вас, естествено. Който веднъж е отгледан с истински вкус, не може да бъде излъган! Кръстосват бивол и патладжан и му лепват етикет „домат“. Какъв домат е това, бе? Сегичка се връщам...
Никодимов изсулва галошите си и изчезва зад мушамените ресни, които се полюшват над вратата на приземната кухничка. От ъгъла на къщата се подава охранен бял котарак, помръдва с уши и се скрива. Бившият дипломат се връща с дълбока чиния с нарязани наедро домати, поръсени със сол и олио. В другата ръка е защипал изпотено шише ракия и две малки чашки.
- С кола съм! - противя се.
- Едно пръстче, в памет на баща ви - настоява той. -Нямах честта да го познавам, но разбрах, че е бил голяма работа. Можеше да бъде много полезен на отечеството ни днес...
Пропускам последното покрай ушите си. Наближава пет следобед. Тази част на деня, известна като tea time в по-голямата част от света, тук се нарича просто „ракиено време“. На практика обаче „ракиеното време“ може да настъпи винаги щом ти се допие ракия... Отливам малко на земята, отпивам и замезвам с голям, топъл резен.
- Наздраве! Да ви е сладко - изпуфтява той.
„Нищо няма да ми каже!“, хрумва ми внезапно. Защо изобщо бих целия този път дотук? Да седя в някакъв селски двор и да бода топли домати?
- Вие сте последният човек, който го е видял.
- Е, да, в известен смисъл...
- Организирали сте репатрирането на останките, нали?
- Точно така. Какво искате да знаете?
- Защо избързахте с кремацията?
- Избързал ли? Накъде биете? - пасторалната идилия се пропуква. - Когато пристигнах на местопроизшествието, трупът вече беше идентифициран. Съдебномедицинската експертиза също беше готова. Нямаше причина да не подпиша смъртния акт, нито да задържам процедурата...
- Но застрахователната компания е настоявала и за ДНК експертиза!
- Не ви ли платиха?
- Нищо. Според тях състоянието на останките не позволявало да бъдат идентифицирани.
- Разбирам... Винаги гледат да те прецакат. Мръсници! Обзалагам се, че нарочно са изчакали да бъде кремиран.
- Вие сте го видели. Можеше ли да бъде разпознат?
- Не го познавах - той отново изпразни чашата си. -Сега, като говорим, сякаш отново го виждам... Доста беше пострадал. Да не дава господ!
Никодимов обгърна с поглед цялата си малка вселена и въздъхна:
- Обиколил съм половината свят, но всъщност никога не съм обичал да пътувам. Ако не бяха пустите му долари... Имам колеги, починаха зад граница - от нерви и притеснения. Да не ги върнат предсрочно!
- Ами ако не е бил той?! - прекъсвам излиянията му.
- А кой? - трепна той.
- Някой друг.
- Откъде ще се вземе?
- Ами бил е там, да речем... Не знам точно, само предполагам.
- С венчалната му халка на пръста?- той присвива скептично очи. - Нали ви я пратих. Какво ви кара да мислите, че не бил той? И защо чак сега?
- Не знам. Опитвам се да стигна до истината.
- Казах ви какво мисля по този въпрос. Застрахователен трик. Но ако смятате, че аз съм причината да не си получите обезщетението, може да ме съдите. Сега всеки се съди за всичко. Стига пари да имаш...
На дъното на чинията плуват два самотни резена.
- Вземете си - той забожда единия.
- Доматите са супер... - бодвам другия и ставам да си ходя.
- Чакайте!
Никодимов изчезва в кухничката и се връща с издута найлонова торбичка. Набутва ми я почти насила.
- Такива няма да намерите в Америка!
Слънцето е напекло колата като сауна. Потта плисва през порите на кожата ми, спускайки гъста солена пелена пред очите ми. Изчаквам я да се оттече. Подкарвам бавно през праха и дупките. Един от доматите се изсипва от торбичката и се търкулва под седалката.
27. АНГО
Всички пътища може и да водят до Рим, но до Ню Йорк са само няколко. И аз със сигурност не бях хванал никой от тях. Тази проста истина ми просветна заедно със синкавите отблясъци на светкавиците, давещи се в настъпващия от изток мрак. Бях минал от другата страна на дъжда. Луната се мъчеше да пробие зад облаците, осветявайки ръбовете им. Насрещното движение оредяваше.