- Приема ги! - заявява Стомахов.
- Кой е другият поръчител?
- Аз - обажда се женски глас. - Подкрепям изцяло предложението!
Взирам се учудено в гладкия корем на питона, нашарен с тигрови ивици. Гласът ми се струва някак смътно познат, но студените змийски очички остават съвършено непроницаеми.
- Чудесно! - някой плясва с лапи. - Тогава да гласуваме.
- Но преди това ще гласувате кандидатурата на господин Смочев - обажда се люспест индивид с глава на варан, приседнал върху опашката си. - Той отдавна е заявил, че желае да се присъедини. Има си ред!
- Хъм, даа... - пурата проблясва в ъгъла на зъбатата уста.
- Тука ли е Смочев?
- Пътува за насам.
- Такива като него нямат място тук! - рязко се намесва Стомахов.
- Господин Смочев е уважаван бизнесмен!
- Да, ама е от Първата вълна!
- Но иска да се присъедини към нас!
- Знаете, че не е редно. Няма да стане.
- Тогава налагам вето на разширяването - изпухтява варанът.
- Кой си ти, бе, че ще налагаш вето, нещастник!? - избухва Стомахов.
- А ти кой си!? След три месеца мандатът ти свършва!
Разправията набира скорост. Сега всички грачат един
през друг. Остава да се хванат за гушите и да изпопадат в басейна. „Хубава работа, ама българска“, мисля си. В този момент се разнася далечно, мощно бумтене. Таванът започва да вибрира от глухия тропот на стотици забързани стъпки. Някой открехва вратата и задъхано съобщава:
- Иде!
Туловищата неспокойно се размърдват. Обръщам въпросително поглед към Неси - Стомахов, но мяркам само тромавата му задница, която се тътри към вратата. След него се повличат и останалите.
Над терасата са увиснали ярки жълти светлини.
Отгоре се размотава дебело въже и тупва на дансинга. Прожекторите осветяват някакво странно същество, облечено в пурпурен лачен гащеризон, клатушкащо се във въздуха. Дъд-дъд-дъд, бучи машината. Музиката е секнала. Всички са затаили дъх. Съществото прави знак като че ли се кръсти и полита надолу. В мига, когато дебелите му подметки докосват земята, от публиката изригва мощен рев:
- О, Азис!!!
- О, Азис! - отеква планината.
Хеликоптерът се накланя на една страна и отпърпорва над града като голямо нощно насекомо. Плоската глава на жената-питон изниква до рамото ми. Гърдите й изразително повдигат люспестото трико.
- Кой е този? - обръщам се към нея.
- Не знаеш кой е Азис?!
В тона й долавям смайване, съжаление, недоумение и не на последно място - възхищение. Разцепеният й език трепти като връх на двуостро копие.
- Един е бог и Азис е неговият пророк!
Оркестърът гръмва. Ударила е чалгата.
„Не сме безгрешни, но сме истинскиии!“, извива гласище Азис.
Около него се завихря спираловидно хоро. Мутантите щракат с пръсти, пляскат с ръце, люлеят и тръскат всички налични части на телата си, собствени или изкуствени, в дива органика, сякаш в кръвта им са се смесили спомените за всички древни култове, населявали родината.
- Сега разбра ли кой е Азис? Повечето хора тук, да ги убиеш, няма да си признаят, че са луди по него, ако не носеха маски.
- А ти падаш ли си?
- В момента хич, защото завирам в този глупав костюм! Виж, аз не страдам от тъпи предразсъдъци. Ако искам да отида на концерт на Азис, няма нужда да се дегизирам.
- Коя си ти? - взирам се втренчено в черните огледални очи.
- Да се омитаме! - дръпва ме тя рязко.
29. АНГО
Върху предното стъкло танцуваха две пчели. Слънцето проблясваше иззад листата. Бутилката стърчеше в скута ми като еректирал пенис. Беше празна. Разтърках схванатия си врат и излязох навън. Шосето беше все така пусто. Изпиках се в храстите. Нямах особен избор, освен да потърся населено място. Заключих колата и тръгнах по пътя.
Още на следващия завой, не бях вървял и пет минути, се откри широка поляна. От дясната страна имаше малка бензиностанция с три или четири яркочервени колонки. Изникна толкова бързо, почти като видение, че замръзнах на място. Полегатите, изгорели от слънцето треви леко се вълнуваха, вплели в себе си шарките на полските цветя. Малко зад бензиностанцията се издигаше дървена къщичка, опасана от веранда с мрежа против комари. До нея беше паркиран стар олющен пикап. Докато вървях към колонките, установих, че ме завладява странно безпокойство. Цялата канава на пейзажа сякаш невидимо вибрираше, пропускайки ме в себе си.
Никой не излезе да ме посрещне, като изключим черното рунтаво куче, което изпълзя от колибката си и ме изгледа смръщено. Поспрях, но забелязах, че е вързано, и продължих. J. MORENO’S GAS STATION, пишеше с изтрити букви над барачката. Вътре имаше огромен стар касов апарат, няколко рафта с автомобилни аксесоари, неизменните кендита, шкаф с безалкохолни и бира.