Ново подсвирване, сменям посоката. Дървесата постепенно оредяват. Вълнистите туфи трева блестят под бледата луна. Насред поляната стърчи гола фигура като восъчна отливка на паднал ангел. Раменете й призрачно просветват. Нещо ми подсказва да стоя по-далеч от тази лунна сирена, но въпреки това се оставям да ме притегли с поглед. Тя се повдига леко и сключва ръце около врата ми. Острите й зъбки загризват ухото ми.
- Хайде! - шепти. - Утре може да е късно.
Нямам идея дали наистина си пада по мен, или внезапният край на Смочев е отворил клапата на желанието. А може би и двете? Главата ми шуми от целувките й. Миришат на спирт, но не неприятно.
„Нямаш капут!!“, цвърчи подло мишле в главата ми.
„Умри, гад!“, удавям го в най-дълбоката локва на мозъка си.
Тялото й потъва сред гъстите, ухаещи на билки, треволяци. Слива се с тях и ме омотава в жилавата им мрежа. Но лицето й остава странно безучастно. Очите й се реят в небето, като че ли се съвкупява с някаква далечна планета. Не издава стон. В началото съм амбициран, но постепенно се отчайвам. Чувствам се малък и слаб като комар, който се мъчи да изчука Майката Природа.
- Усещаш ли нещо?...
Тя премигва, усмихва се и ме всмуква лакомо с мощна контракция.
Разнася се лай. Пробягват тежки стъпки. Блясва фенер.
- Господин капитан! - еква простодушен вик. - Тук има някой!
Повдигам глава. Иззад яркия кръг на фенера надзъртат няколко черни силуета. Мяркат се фуражки. Пращят радиостанции.
- Стой! Не мърдай! Горе ръцете!
Първите две нареждания вече са изпълнени, третото, на този етап, е невъзможно. Замръзнал съм като гущер върху балоните на Прашкова. Въртя изцъклени от ужас очи. Пак ли!?
- Глупак! - намесва се авторитетен глас. - Не виждаш ли, че се таковат?
- Може да е постановка, господин капитан! - натяга се младокът.
Кучето нервно обдушва дрехите и телата ни. Влажният му нос гъделичка петите ми. От мрака долита кикот.
- Документите, моля! - прикляка капитанът, светейки в лицата ни. - Бавно, без да се изправяте, така...
Докопвам панталоните си и изваждам от портфейла си американската шофьорска книжка, единственият документ за самоличност, с който в момента разполагам. Прашкова обяснява, че чантата й е останала в колата.
- Американец, значи... - дълбокомислено изкривява лице ченгето.
- Живея в Америка - уточнявам.
- Абе, пич, толкова ли нямаш кинти да заведеш дамата на хотел? - мърмори той, докато записва името ми в тефтерчето си.
Псето започва припряно да скимти.
- Лучия отново хвана дирята, господин капитан! - провиква се някой зад гърба ми. - Насам!
- Съжалявам - скача полицаят. - Претърсваме района заради убийството. Продължавайте и... умната!
Мъжете се юрват подир кучето. Стъпките им лека-по-лека отшумяват.
Прашкова избухва в истеричен смях. Правя опит да се откача, ала мускулът на гладко шлифованата й вагина здраво се е сключил в основата на члена ми като железен пръстен.
- Госпожо Прашкова - казвам строго. - Пусни ме!
Сянка на недоумение минава през лицето й.
- Не те държа!
- Напротив!
Разклащам чатала си, при което усещам болезнено опъване.
- О, не! - възкликва тя. - Заклещили сме се!
Хилим се тъповато.
- Случвало ли ти се е преди? - подпитвам.
- Не, а на теб?
- Ъхъ...
- Нима?! Как се измъкна?
- Имам предвид ченгетата, а не физиологическите последствия.
Разказвам й за драматичния секс в парка. Историята, както твърдят, се повтаря: веднъж като трагедия, следващия път като комедия. Или обратното?
- Ех, нямаш късмет с пасторалния секс! - подхвърля тя.
Щурците са подхванали нощното си надпяване, въздухът вибрира от трелите им. По гърба ми лазят мравки, а между гърдите й избива ледена пот. В капана на вагиналния й мускул сякаш е попаднал целият свят. Вятърът, луната, звездите... Прашкова е пъхнала ръце под главата си. Гладките й бели мишници събират лунната светлина като вдлъбнати огледала. Изкушавам се да отпия от тях. Но се боя, че ще забравя всичко: кой съм, откъде идвам и защо.
- Знаеш ли, че лунната светлина е по-добра за кожата от слънчевата? - подхвърля тя с отсъстващ вид, като че ли се излежава на плажа.
- Спала ли си с баща ми? - неочаквано изтърсвам.
- Глупости, откъде ти хрумна?
- А с Курц?
- Не!! Нито с Курц, нито с баща ти! Наред ли си?!
Слънцето изгрява зад ридовете: оранжевите му лъчи бодат клепачите ми. Дали не е само кошмарен сън? Правя опит да се отлепя. Не е сън. Зачервената ни ожулена кожа ухае на треволяци, зеленото се е набило в коленете и лактите ни. По шията й лази ранобудна буболечка. Махам я.