Така нареченият приют всъщност прилича на затвор, ако не и на по-лошо. Помещава се в една от онези гигантски тухлени кули, използвани до началото на XX век за съхраняване на газта, известни още като газометри. Повечето от тях са разрушени, но една е останала да стърчи в Източен Бронкс, която Мерл някак си е успял да откупи, и в момента там е свърталището на бандата му. Той има договор с общината да прибира бездомните или загубени кучета, но това е само за прикритие. В действителност почти всички кучета са откраднати. Обикновено, след като минат десетина дни, хората му влизат във връзка със стопаните и ги информират, че тяхното куче се намира при тях. За да си го приберат обаче, трябва да заплатят таксата за престоя му, която е чудовищна -200 долара на ден, като в Риц! Ако собственикът започне да се назлъндисва, което се случва доста рядко, бива заплашен, че кучето му ще бъде лишено от всички удобства - сякаш досега е имало някакви! - и ще бъде преместено в отделение с по-строг режим, където може и да не оцелее...
Ще ти кажа само, че едва ли има по-злокобно място на света от тази шахта в центъра на кулата! Животът
може и да е бил несправедлив към вуйчо Мерл, но няма оправдание за жестокостта, която проявяваше към тези бедни същества. Сигурна съм, че един ден ще трябва да плати за това!
Но защо ли се изненадвах, след като и към мен, родната му племенница, Кристоф Мерл не се отнасяше по-добре, даже напротив! По цял ден разнасях баките с помия, която сипваха на кучетата, чистех клетките им с голи ръце, миех безкрайните коридори, бърках помията в кухнята и какво ли не. Обаче най-много ми тежеше, че не мога да ходя на училище. С лъжи и нагли манипулации той беше заблудил социалните работници, че лично ще се погрижи за образованието ми, като ме обучава по индивидуален план... План, състоящ се главно от наказания, най-чудовищни наказания, които ми се налагаха с повод и без повод, но винаги - с удоволствие! Най му харесваше да ме заключва в някоя клетка гола-голеничка и да ме кара да ям от помията в кучешката тарелка. Връзвал ме е на синджир, налагал ме е с каишка, стригал ме е до кожа, заливал ме е с разтвор за обезпаразитяване, от който кожата ми се изриваше, и какво ли още не. След тези нечовешки изблици, съвестта му като че ли проговаряше и той проявяваше неочаквана благосклонност към сирачето. Пускаше ме в библиотеката си на последния етаж, пълна със сложни теоретични книги по лингвистика, които въпреки всичко жадно поглъщах, тъй като бяха единственото средство да обогатя ума си сред нищетата на ежедневието ми. Така се запознах с трудовете на някой си Сосюр - да, мили, Сосюр, не се пули така! - а също и на Клод-Леви Строс, ранния Чомски, Цветан Тодороф и много други... Не мога да кажа, че ги проумях напълно, по-скоро никак, но оставиха дълбока следа в душата ми. На практика това е единственото образование, което получих, като прибавим, естествено, и всестранните киноложки познания.
Беше една от онези гръмотевични нощи, когато обзет от демоните си, вуйчо ми тичаше из кулата полугол и рецитираше Шекспир... Същия ден бях навършила шестнайсет години, но вместо скромно тържество и някой друг подарък, отново бях наказана. Заключена гола в клетката, с кожен нашийник, от който стърчаха метални шипове. Отгоре на всичко бях в мензис, кръвта се стичаше по бедрата ми... Умирах от студ и треперех. Внезапно се появи Кристоф Мерл. Помислих си, че може би се е смилил над мени е дошъл да ме освободи, но щом срещнах оцъкления му поглед, разбрах, че не ме чака нищо добро. Той извади пениса си, мушна го между решетките и ми нареди да го лапна. Досега не беше стигал толкова далеч, не и чак толкова! Замолих го със сълзи на очи да не иска това от мен, но той само изрева още по-страшно: „Лапай!“ И тогава, не знам какво ми стана, някаква ярост се отприщи в мен, хвърлих се към него и го захапах. Това ли искаш? Това ли искаш, а?! Нямах намерение да му го отхапвам, исках само да го заболи и да се опомни. Той изпищя пронизително като жена и отскочи назад. Мръсна кучка! Мръсна малка кучка!!! Лицето му стана като вряща доматена супа. Мерл отвори клетката, сграбчи ме за косата и ме помъкна по коридора. Стреснати от врявата, всички псета се разлаяха като бесни. Виждах накъде ме влачи и се развиках кански: „В името на Сосюр, вуйчо, не прави това с мен!!!“ „Сосюр, разтресе се той от смях, какво ти отбира главата на теб от Сосюр!?“ И ме хвърли в шахтата...