(Даян отново затисна очите си с длани.)
Както вече ти казах, любими, едва ли има на света по-зловещо място от тази дупка. Подът е осеян с изпражнения и кокали, въздухът - наситен с тежка метанова смрад, но най-страшна е тъмнината, сред която проблясват очите на обезумелите затворници. Нямам представа колко са били, може би пет или шест и със сигурност едва са се държали на краката си. Но ми се сториха десетки! Нас-тървени, зли... Веднага ми скочиха, възбудени от миризмата на прясна кръв. Зъбите им се впиха в тялото ми. Някаква мокра челюст понечи да ме захапе за гърлото, но нашийникът ме спаси. Помислих си, това само ще удължи агонията ми. В този миг не исках нищо друго, освен всичко да приключи начаса!
Сега, може и да са били халюцинации, породени от ужаса, но тогава и през ум не ми мина да се усъмня. От мрака излезе нещо бяло, останалите псета отстъпиха назад, скимтейки, и се свряха по ъглите си...
Да, това беше моят любим пудел, Тери!
Пухкавата му козина грееше с чиста, спокойна светлина. Той заситни около мен и започна да ближе раните ми, докато сърцето ми полека-лека си възвръщаше нормалния ритъм, а мускулите ми се отпускаха. Успях да разгледам муцуните, които доскоро бяха ръфали плътта ми. Изобщо не ми се сториха свирепи, а по-скоро нещастни, уплашени, изтерзани, като мен самата. Чак тогава усетих болката. Но не от раните ми, а някъде по-дълбоко - в атомите на клетките ми, като звън, който постоянно се усилва и пронизва цялата вселена... Някъде много на заден план чух как тежката врата на шахтата се отваря и вика на вуйчо ми: „Бързо! Бързо!“
Макар да бях изпохапана на много места, раните ми не бяха чак толкова страшни и лекарите успяха да залепят повечето, без да се налага да ме шият. Цяла година ходех на процедури в една от най-добрите клиники по пластична хирургия. Вуйчо ми пое всички разноски. Тревожеше се единствено да не се раздрънкам, което обаче нямаше как да стане, тъй като през тази година изобщо не проговорих... Явно се беше уплашил от крайностите, към които го тласкаха моите страдания, и наказанията рязко намаляха, но все пак продължи да ме товари с работа и изискваше да му се подчинявам. Кой знае защо обаче престана да ме пуска в библиотеката. Хрумвало ми е, разбира се, да избягам. Но къде, по дяволите, щях да се дяна? Humo ми се спеше по пейките, пито исках да имам нещо общо с онези ужасни социални институции. Постепенно бях започнала да се интегрирам в бандата, възлагаха ми разни дребни задачи, които ме караха да се чувствам важна. Когато навърших осемнайсет, така да се каже, бях официално приета и дори започнах да получавам процент от приходите. Сякаш за да му отмъстя, преспах и със седмината му най-близки помощници, но вуйчо ми се правеше, че не дава пет пари. А може би го възприемаше като жест на помирение, своеобразна форма на team building... Да си мисли каквото ще! Но истината е, че досега избягвах да имам връзки с мъже извън бандата. И то не защото се срамувам от белезите си, а защото направо ми призлява при мисълта, че ще тръгнат да ме разпитват от какво са ми...
(Даян протегна ръка и докосна лицето ми.)
На теб обаче мога да кажа всичко, Енгъс. Почувствах го още в мига, когато те зърнах!
35. НЕД
Блокадата е вдигната. На мястото на палатковия лагер са останали само стъпкана трева и черни чували с боклуци. Влизам през централния вход. Сградата е пуста, като изключим дремещата охрана. В отсъствието на Курц стачният комитет явно е бил отбой. Спазарили са се набързо: взели по някой лев и отишли да пият. Не ми пука. Утре си заминавам заедно с останките му. На летището ще ме посрещне агент на Sapece Funeral Service, който ще се заеме с извеждането им в орбита.
Отбивам се да прибера някои книжа, които може да ми потрябват, ако се наложи да пиша отчет. Пред кабинета ме издебва неугледна женица в синя престилка. Плъзва се като сянка покрай стената и почти докосва ръката ми. Инстинктивно се отдръпвам. Дребна, с тъмно лице, някъде към 40-те, с мазна чуплива коса и недоверчиви очи.
- Вие ли сте колегата на господин Курц?
Леко стреснат, кимам, отключвам вратата, пускам я да влезе. Минавам зад бюрото, за да й попреча отново да се присламчи твърде близо до мен. Нещо диво се таи в погледа й, което ме кара да бъда нащрек.
- Мога ли да ви помогна?