Глъчката постепенно изпълни освободеното от думи пространство. Натали ми подаде една бира. Бялата й гладка китка се задържа върху коляното ми; обзеха ме разни подли промискуитетни мисли... Но си спомних печалния зов на Даян. Не, нямаше да я предам! Нямаше да се откажа толкова лесно от щастието, което бях изпитал с нея. Бледата дневна луна плуваше над сградите като огромно глухарче. Отпих още няколко глътки от кутията, внимателно преместих ръката й и станах.
- Чао, Натали, успех!
Стори ми се, че вкъщи има някой, и сърцето ми подскочи в гърлото.
- Даян! - извиках още от вратата.
Но се появи брат ми. Явно беше пристигнал съвсем преди малко. Щураше се напред-назад като пиян и не можеше да познае къщурката си.
- Здрасти! - възкликнах. - Добре дошъл.
Той ме изгледа с почуда и страх.
- Бомба ли е паднала тук?!
- Сори, човече! - измънках. - Ако ме беше предупредил, щях да пооправя. Но като се изтърсваш така неочаквано...
Гневът му пробива меката обвивка на първоначалното недоумение.
- Неочаквано?! Скъсах се да звъня! Защо си изключил телефона?
- Не съм... - зяпнах. - Освен ако Даян не го е изключила.
- Даян ли?! - долових паника в тона му.
- Гаджето ми...
Погледът му изпитателно зашари по леглото, дрехите, бара, бюрото, чашите, чиниите и се закачи за червените бикини, метнати върху дръжката на банята. Аз й ги бях купил. Налагаше се да й взема някои неща. Предимно бельо, дънки, фланелки. Тя беше излетяла от къщи без нищо, освен кучето, колата и чантичката.
- Довел си я тук? - свъси вежди той.
- Ами, виж - подех объркано, - знам, че не трябваше, но просто нямаше къде да отиде. Тя ме спаси. Жертва всичко за мен. Бандата никога няма да й го прости!
Брат ми изви поглед към тавана и нададе болезнен стон, сякаш пронизан от невидими стрели като свети Валентин. Сипах му малко уиски и го накарах да седне. Така. Настаних се на леглото срещу него.
- Сега ще ти обясня всичко - започнах отначало, - но няма да се шашкаш. Тук се случиха доста неща. Значи има два синдиката на кучешките разводачи, които са във вражда: Догстерите и Хората на каишката. Догстерите ми свиха кучето, защото не исках да им плащам членски внос. Бях уволнен, но Хората на каишката вдигнаха стачка, за да ме защитят и същевременно да се легитимират като организация.
Стори ми се, че мисълта му блуждае нанякъде и не вдява какво му казвам.
- Два синдиката - повторих. - Догстерите и Хората на каишката. Даян беше член на бандата на Мерл, който е шеф на Догстерите. А сега внимавай! Догстерите решават да дискредитират протеста на Хората на каишката. Опитват се да ме натопят, че аз съм отвлякъл Зукеро. Кучето, което разхождам. Искат откуп от 200 000 долара. Защото Зукеро всъщност е клонинг...
- Какво?! - облещи се той.
- Клонинг на предишното куче на Йенс. Затова струва толкова. Поне така твърди сержант Зоненфелд, който ръководи разследването. Но според мен работи за Мерл. Страшна гадина, повярвай ми!
Брат ми е изгълтал уискито си и търси бутилката с поглед. Наливам му.
- Направиха ми клопка - продължих. - Даян обаче ги изигра. Този Мерл й се пада вуйчо. Тя го мрази. С пълно основание впрочем. Навремето се е отнасял крайно дивашки с нея. Лишил я от нормално образование! И не само това... Но тя го направи за мен. Разбираш ли? Има разлика.
- Разбирам - отрони някак печално той.
Чашата му пак беше празна. Може би се опитваше да проумее всичко казано досега. Или си мислеше за нещо свое. Изпитах леко неудобство, че го занимавам единствено с моите проблеми.
- А къде е тя сега? - заинтересува се той накрая.
- Излезе да разходи кучето си. Още не се е върнала!
- Аха, значи има и куче...
Подминах забележката му.
- Боя се, че може да са я отвлекли.
- Кой?
- Нейните хора, кой! Догстерите! Знаех си, че дебнат наоколо...
- Не е трябвало да я пускаш тогава - поклати глава Нед.
- Не съм я пускал!!
- Ами ако се е запиляла по магазините?... - подхвърли той.
Макар че допреди малко си мислих същото, предположението му силно ме раздразни. Най-вече заради тона. Стори ми се, че издава не само равнодушие, но и известно злорадство.
- Ами ако са я отвлекли, по дяволите?!!
Той не каза нищо. Забелязах, че гледа снимката на татко и Варава, която бях подпрял на една дебела свещ върху бара. Като че ли не можеше да прецени дали се е появила сега, или винаги си е стояла там.
37. НЕД
Президентът на Брабърис обитава кабинет с размерите на тенискорт на последния етаж. Растенията върху терасата създават илюзията, че зад големите плъзгащи се прозорци се простират само гори и градини, огласяни от скорци и славеи. Сякаш върхът на небостъргача е излязъл на някаква благословена горна земя, която няма нищо общо с шумния объркан живот на улицата под нея.