- А Курц? - подхвърля Лейланд.
- Както добре знаете, Курц вече няма нужда от нищо. Той е над тези неща. Но аз ще се постарая името му да не бъде забравено. Отсега нататък ще заделяте 1 процент от печалбите си в специален фонд - „Леополд Курц“. Средствата ще отиват за консултации про-боно в полза на профсъюзите, които ще им помогнат да отстояват по-добре правата на трудещите се.
- Курц е поискал това?! - зяпва Лейланд.
- Предполагам, че би бил доволен... - кимвам неопределено. - А сега, джентълмени, позволете ми да се оттегля. Мей, давам ти два дена да преведеш парите. Лейланд, Бланко, благодаря ви, че все пак се застъпихте за мен. Надявам се, че това няма да се отрази негативно на кариерата ви. А ти, Бланко... посмали пламъка! Не гори толкова, за да не изгориш. Разбра ли ме? Доскоро!
„Eгa ти пичът! Направи го! - ликувам вътрешно, докато крача към вратата. - Каза им всичко! Господи, не мога да повярвам. Сега или ще ме убият, или...“ Но не ме убиват. Само зяпат подире ми с увиснали челюсти. Гушата на Цар Пеликан се е спихнала като празна мешка.
Двойната палисандрова врата се събира зад гърба ми с глух тътен.
Секретарката на Мей, суховатата Мъртъл, ме наблюдава със смесица от боязън и любопитство. Нищо чудно да е подслушвала по интракома.
- Чао, Мъртъл! - изпъвам показалец и го свивам красноречиво: пуф!
Минавам покрай охраната, двама чернокожи с гладко обръснати черепи и тъмносини блейзъри. Единия съм го мяркал често, дори съм запомнил името му.
Hi, Дон, викам. Свалям фирмения лаптоп от рамото си и го окачвам върху неговото. Прочистил съм хард диска от следите на personality-то си, включително от музикалните файлове. Нищо не оставям. Нищо не взимам. Освен малко кеш.
Внезапна лекота.
Спомням си мига, когато се простих завинаги с тежката пощаджийска чанта, преди да замина за Америка. Тогава разбрах, че някаква част от живота ми приключва, за добро или зло. Дори изпитах жал към широката стара чанта, преливаща от пликове и вестници. Отсега нататък щеше да се клатушка на хълбока на някой друг. Бях я заменил с лаптоп, който ставаше все по-малък и по-лек с течение на годините, но въпреки това продължаваше да напомня за себе си. Ето, че се разделям и с него. Вече сигурно няма да ми се налага да нося нищо. Сам по себе си този факт говори за известен напредък.
Докато вървя по Авеню ъв Америкас, усещам лепкавата нишка, която се източва зад гърба ми като ластик и ме тегли назад. И същевременно - празнота, сякаш са ми направили промивка и са изпомпали тонове гъста каша от червата ми. Постепенно ускорявам ход, затичвам се, нещо прави „прас!“ зад гърба ми и се изстрелвам напред като ракета. Лицата на минувачите хвърчат край мен като листовки, разпилени от вятъра.
Край, свърши се!
38. АНГО
Давах си сметка, че това е отчаян ход, но в крайна сметка не ми оставаше особен избор. Умбрела се смили и ми даде адреса на Мерл. Вероятно, за да й се махна от главата. Кралят на догстерите живееше в горната част на Манхатън, в анклава от стари градски къщи, заключен между 140-а и 147-а улица и между Амстердам и Сейнт Никлас Авеню. Отидох към 10,30, казаха ми, че по това време се занимава с тоалета на пекинезите си и със сигурност ще го намеря. Брат ми се нави да дойде с мен, което ме зарадва и учуди едновременно.
- Не си ли на работа? - попитах с известно неудобство.
Все пак беше зает човек и не ми се щеше кариерата му
да страда заради моите житейски неуредици.
- Взех си малко отпуска - кратко отвърна той.
Паркираме зад ъгъла, за да не се набиваме на очи.
Улицата изглежда тиха, с доста зеленина, което е рядкост за този общо мрачен район на Ню Йорк. Мерл обитава тухлена четириетажна къща с тясна фасада, почти неотличима от останалите в редицата. До стълбището има табела с кокетен надпис „Happy Dog Inn“ и фризирана пуделска муцуна. Щорите са спуснати.
- Какъв е планът? - интересува се брат ми.
Откакто съм в Ню Йорк, за пръв път правим нещо заедно.
- Ще чакаш тук - инструктирах го. - Ако не изляза до един час, викаш полиция, разбра ли?
Долових известно разочарование, явно се беше наточил за екшън. Обаче нещо ми подсказваше, че Даян не е тук. Нямаше смисъл да се пъхаме и двамата в устата на вълка. Или поне не още. Опитах се да му обясня, че така ще бъда много по-спокоен. Отивах на дипломатическа мисия.