- Къде е това, по дяволите? - изпъшках отчаяно.
- Порт Морис - произнесе ниско той. - 141-ва е пряка на Брукнер. Завиваш надясно... Сори, наляво, към брега. Много е просто!
- Там ли е клиниката?
- Аз съм там. Чакам те. Побързай!
Имаше нещо в гласа му, което ме изпълни с мрачни предчувствия.
Направих справка за курса на първата бензиностанция. Навъсеният пуерториканец категорично отказа да общува с мен, преди да се изръся седем долара за карта на Бронкс. Както предполагах, наложи се да мина обратно през въртележката, но този път като по чудо уцелих верния изход. Колкото по на юг слизах, толкова по-унил ставаше пейзажът. Мяркаха се разнебитени, опушени фасади, прозорци и витрини, заковани с шперплат, по които висяха прогнили чаршафи с надписи „For sale“. Димяха съмнителни инсталации с вид на фабрики за изгаряне на отпадъци. Хрумна ми, че никоя уважаваща себе си медицинска институция не би се установила сред тази постиндустриална пустош.
Локуст Авеню беше забутано в най-долния ъгъл на Бронкс. Последната улица от страната на Ийст Ривър, притисната между ред неугледни сгради и стена от грозни метални и бетонни заграждения, нашарени с апокалиптични графити. Зад тях надзъртаха корпусите на стари фабрики, складове, ръждясали кранове и цистерни, задръстили крайбрежната ивица. Във въздуха плуваше сладникава воня. На пресечката със 141-ва, в изтърбушено кресло дремеше сбръчкан старец с цвят на мушмула, стиснал в устните си крива черна пура.
От брат ми нямаше и следа. Нито от червения мини-купър.
Мина ми през ума, че може би не съм запомнил добре адреса.
В момента нямате връзка с този номер... информира ме безстрастен запис. Мамка му! Изчаках няколко минути, без да гася двигателя, и го набрах отново. Но резултатът беше същият. Реших все пак да проверя по останалите ъгли. Слязох десет улици по-надолу, подминавайки цяла галерия от образи, утаили се в дъното на социалната йерархия. После се върнах обратно. Старецът продължаваше невъзмутимо да мижи срещу слънцето, чиито лъчи вече едва прехвърляха оградата срещу него. Пробвах пак да се свържа с брат ми и отново се натъкнах на задгробния глас на механичния оператор.
Долавях стаената враждебност на улицата. Погледите зад блиндираните витрини на малките магазинчета. Някой беше запалил боклукчийска кофа, от която преливаше тежък жълтеникав пушек. Нямах особен избор. Излязох от колата и отидох до стареца. Не ми се струваше особено адекватен, затова се постарах да формулирам въпроса си пределно ясно и просто.
- Да сте видели, сър, голямо жълто такси, от което слиза млад мъж? Доста слаб...
Не ми отговори, само смукна дълбоко от пурата си. Но тя беше угаснала.
Тогава го попитах дали не е видял малка червена количка, от която слиза дебел възрастен мъж. Това, изглежда, му се видя адски смешно, защото прихна да се хили сипкаво и неприятно, оголвайки едрите си металически зъби.
Чак сега забелязах, че той всъщност беше тя.
Не знаех какво да правя. Да стърча по ъглите, ми се струваше безполезно и със сигурност не беше безопасно. Нямах идея какво се е случило. Премятах различни варианти в главата си, но никой не беше особено утешителен. Върнах се в колата и заключих вратите. Ако не се появи до половин час или не се обади, мислех си, ще викна ченгетата. Дано не е твърде късно.
И тогава го видях.
Белият пудел изникна сякаш изпод земята, изправи се пред колата и се втренчи в мен. След като се увери, че е привлякъл вниманието ми, изприпка до оградата от другата страна на улицата, клекна на задните си лапи и отново ми хвърли дълъг тревожен поглед. Беше снежнобял с бухнала козина като пухче и топли розовеещи очи. Пуделът на Даян, хрумна ми! Не, глупости! Нима отново щях да ѝ се вържа на измишльотините?
Псето обаче си кесеше до оградата, върху която грееше гигантско изображение на индиански вожд. Чакаше ме, при това доста нетърпеливо, ако се съдеше по мърдането на ушите. Добре де, промърморих, идвам, идвам... Не ми пука кой си, само ме заведи! Заключих колата и го последвах.
Чак сега забелязах голямата метална порта, замаскирана под графитите. Отстрани зееше тесен процеп. Пуделът скочи вътре. Пратих прощален поглед към Голямата бяла лейди. Не бях сигурен, че като се върна, ще я намеря отново. Ако се върнех въобще...
Посрещна ме остър грак. Десетина сребристи гарваноподобни птици бяха накацали от другата страна на оградата като стражи. Широка алея от изметнати бетонни плочи водеше към изоставен пристанищен терминал. Кучето изтича напред, обърна се и излая почти беззвучно. Тръгнах след него.
Червеното бижу на Даян лъщеше в подножието на камара от ръждясали контейнери, струпани край брега. Недалеч беше паркиран очукан микробус. Няколко птици прелетяха над главата ми, огласяйки околността с тежкия си грак. Арката на стария кран, обкрачила полуразпадналия се кей, беше побеляла от изпражнения. Пуделът се стрелна под нея и заподскача по изгнилите подпори, които стърчаха от водата. Застана на края на кея, изджафка три пъти и се разсея във въздуха като облаче бяла пара.