Отсреща лежеше малко островче, обрасло с гъста гора. По-голямата част от него вече тънеше в сянката на късния следобед. Внезапно между дърветата проблесна самотен прозорец. Присвих очи и различих контурите на голяма кула от червени тухли, обляна в последния сноп лъчи, пробил сгъстяващите се на хоризонта облаци.
41. НЕД
Кралицата на сърцата
опече сладки за децата...
Смрад. Първото, което ме лъхва, е ужасна тежка смрад с дъх... може би на туткал. Откъде се е взела? Не знам. Нямам идея къде се намирам. От тавана висят кафяви късове мазилка като парчета сгърчен пергамент. Усещам, че някой ме наблюдава. Извръщам глава, при което ме пронизва остра болка в основата на ухото. Сините очи светят със сух блясък. Тя седи върху голо метално легло, облечена само в груба конопена риза, подобна на чувал, с широко изрязани дупки за главата и ръцете. Минава близо минута, докато възприема следващия детайл: дебелата верига, която свързва нежната й шия с рамката на леглото.
„Сори, миличък!“, сякаш казва лицето й, без да помръдва устни.
Установявам, че съм проснат върху ръждива пружина, а китките и глезените ми са омотани със сивкаво-сребриста лента, по която тече надпис „Slvertape“. В спомените ми изниква зачервената физиономия на Хю Мерит, с когото колегите ми или друг неизвестен злосторник се бяха погаврили. Дали не съм жертва на сляпото му отмъщение? Очаквам всеки миг да екне ехидният му смях. Но долавям само бумтенето на сърцето си като старо кюмбе, пламтящо във ветровита зимна нощ. Разбърканите стъкълца на паметта ми се наместват. Мутрата на Хю Мерит приема благородните очертания на индианския вожд. Портата се отмества с глухо стъргане и червената количка потъва в задръстения с отломки двор. „Изтървах го!“, върти се в главата ми, докато вратата се връща обратно. Тогава забелязвам процепа, който се открива зад ухото на вожда. Да става каквото ще, викам си, хлътвам вътре. Спомням си само острия грак на птиците: сякаш някаква завеса се раздра! Някой ме прасна отзад.
И това беше всичко.
- Ти сигурно си Даян?
- А ти кой си? - долита плах глас.
От бялото й лице струи наивно любопитство, което сякаш няма нищо общо с драматичната ситуация. Гърдите й надзъртат от широките прорези под мишниците, обли и твърди. Усещам подло надигане в панталоните. Точно сега ли? За бога, man, та това е гаджето на брат ти! Харесва ти, че е окована, а? Гад с гад! Не си по-добър от оня задник Мерл, да знаеш! Правя опит да се обърна по корем, за да скрия компрометиращата издутина. Металните ленти на пружината жалостиво стенат. Даян ме гледа втренчено.
- Аз съм братът на твоето гадже.
Лицето й се оживява.
- Енгъс ми е разказвал за теб!
- Така ли?
- О, да! Много се гордее с теб... Как ме намери?
Как ли? Който търси, намира. Или го намират.
- Сам ли си? - нетърпеливо подпитва тя.
- Спокойно, брат ми знае къде сме!
Е, поне не се търкаля наоколо, овързан със Silvertape. Докато се движи, винаги ще има надежда. Но си давам сметка, че указанията, които съм му дал, са доста мъгляви. Внезапно ме пронизва коварна несигурност.
- А къде сме всъщност?
- В кулата!! - драматично се извисява гласът й.
„О, я стига!“, викам си наум. Беше разправяла на брат ми, че вуйчо й, който впоследствие се оказва неин баща, я държал заключена в някаква стара газова станция. Нямам и бегъл спомен за подобно съоръжение в периметъра на инцидента. Освен ако не е изпаднал от удара? Мястото изглежда зловещо дори за стандартите на Южен Бронкс. През прозореца надзърта пълзящо растение. Долита свирка на кораб. Далечна идилична струна, опъната от вятъра.
- Къде по-точно? - подхващам предпазливо.
- Норд Брадър Айлънд! Ако ти говори нещо...
Без да съм кой знае какъв експерт по историята на Ню Йорк, името на това самотно късче суша, захвърлено насред Ийст Ривър, ме кара да потръпна. Преди време Атлантик Ривю беше посветил цяло досие на мрачната му история. Четох я, докато чаках на едно летище. И досега не съм я забравил.