Островчето е свидетел на една от най-големите американски трагедии през 19. век. Пожар на борда на ваканционен кораб причинява гибелта на почти 1000 души. Дни наред бреговете му са задръстени от обгорели трупове. Тук се намирал и диспансерът за остроинфекциозни болести, където през 30-те била затворена легендарната Мери Малон, известна още като Тифозната Мери.
Мери се подвизавала като готвачка из Ню Йорк, носейки бацилите на смъртоносния по онова време тиф, без самата тя да страда от него. Твърди се, че уморила над 50 души, докато санитарните власти я пипнат. Останала затворена в клиниката на Норд Брадър Айлънд чак до края на живота си. Болницата била изоставена през 50-те. Островът постепенно опустял и се превърнал в убежище на някакви застрашени птици, чието име, естествено, съм забравил.
Но как съм попаднал тук?
Очевидно са ме докарали с лодка. Което ме подсеща, че брат ми няма особен шанс да ни открие, освен ако той самият не пристигне по същия ред: с цицина на главата, омотан във фолио като буба.
Внезапно е притъмняло. Вятърът разрошва лианите, обгърнали зданието. Сенките им играят по тавана като фигури на съдбата, изписани в утайката на кафе. Даян подсмърча и тихичко нарежда:
- Някой трябва да го спре! За бога, някой трябва да го спре!
- Какво говориш?! Кого?
- Мерл ще извърши нещо ужасно!
Срещам бялото на очите й.
- Намислил е да отрови всички кучета в града!
- Глупости! - спонтанно изстрелвам.
- Не, не са! - тя разтриса енергично глава. - От няколко дена ги пекат. Той измисли формулата. Вече е изпробвана. Умират след няколко часа в страшни мъки.
- Чакай малко, какво пекат?
- Бисквитките! Не усещаш ли миризмата? На вид са като сухите храни САNIМА, но със завишена концентрация на един от консервантите, съдържащ цианиди. Тази вечер ще ги разпръснат из Сентръл Парк и утре, утре, когато ги изведат на разходка... Те няма да им устоят! Представяш ли си: хиляди, хиляди трупове на домашни любимци! Стопаните ще изпаднат в шок. Няма да има къде да ги погребват. Ще тръгнат инфекции...
Изведнъж ми просветва. Пазарът на Ню Йорк несъмнено носи тлъсти печалби на САNIМА. Заедно с храните вървят и всякакви тренди аксесоари от сорта на автоматични каишки, драскала, чесала, гребенчета и панички, които заможните жители на Манхатън пазаруват щедро за любимците си. Ако това парче от тортата бъде отхапано, продажбите на компанията със сигурност ще пострадат. Макар че за мащабите на един мултинационален гигант това едва ли е чак толкова фатално. Далеч по-разрушителни ще бъдат паниката, сривът на доверие и травмата на потребителите. Вероятно ще се наложи да изтеглят от пазара повечето си продукти до изясняване на истината. Ще започнат дела... Нищо чудно да загубят дори повече от 20 процента от стойността си.
Кучетата наистина летят ниско!
Ще бъда богат. Но на каква цена?! Чудя се откъде Екс-ман би могъл да знае? Каквото и да дрънкат за пророческата дарба на пазарите, съмнявам се, че могат да предвиждат събития от такъв порядък. Тук не става дума за интуиция, а за информация: детайлна, конкретна, своевременна. Някой е знаел какво се кани да извърши Мерл, ала вместо с полицията, го е споделил с Ексман. Или с някой от лумпените, които му снасят новини от подземния свят с възможно двойно приложение. А може би Мерл лично го е информирал за плана си с намерение да спечели освен удовлетворение и финансова облага? Кой в крайна сметка стои в дъното на престъпната схема?
В коридора отеква остро дрънчане, сякаш някой е изритал с всичка сила металическо цукало. Тифозната Мери пробягва по гънките на мозъка ми. Идва да забие вилицата в сърцето ми и да се изхрачи в устата ми!
Цукалото изтрещява отново, този път някъде съвсем наблизо и през отвора на изкъртената врата влетява разлетият силует на Кристоф Мерл.
- Е, боклуци такива! - провиква се той с изненадващо хриплив глас. - Удари часът на разплатата! Готови ли сте?
Веригата изхлопва плачливо.
- Татко, татко, моля те!
- Татко... - изкривява устни Мерл. - Та аз съм ти само вуйчо!
ВУЙЧО, ЗАБРАВИ ЛИ!!!
Иззад гърба му изскачат двама здравеняци. Единият отключва веригата от рамката на леглото и повлича Даян като куче. Другият разрязва лепенките около краката ми, подхваща ме грубо под мишниците и ме изправя.
- Защо вършите това, сър! - правя несръчен опит да го вразумя.
- Защо ли!? - изригва смехът му.
Блясва фенер. По пътя Мерл разритва каквото му попадне; коридорите гърмят, сякаш глутница кучета търчи из тях с вързани тенекии за опашките. Вонята се усилва. Отвеждат ни в дълго ниско помещение с изпочупени плочки, напомнящо кухня или морга. В дъното чернеят две огромни готварски печки с въглища. През открехнатите им вратички се мяркат догарящи пламъци. Навсякъде са разхвърляни тави и казани, по които личат следите от кафява лепкава смес. Червеникавите отблясъци осветяват още четирима мъже с разнокалибрено телосложение, но с еднакво мрачни и решителни лица. До краката на всеки лежи голям чувал.