- Пазете се! - извика Даян.
Чу се едно зловещо „хряс!“, Недко залитна напред и се свлече в ръцете ми без звук. Зад него изникна лицето на Мерл, бяло и мъртво като леден блок, изваден от пещера. В двете си ръце стискаше метален кол със закривен връх.
- Няма да се отървете толкова лесно! - просъска той.
Желязото се поклащаше между коленете му като грамаден еректирал пенис. Сякаш цялата му сила беше изтекла в този страховит удар и трябваше да събере нова за следващия. Заотстъпвах назад, но се спънах в нещо меко и се пльоснах на лигавия под. Тогава Мерл замахна отново. Напипах първото, което ми попадна, и го вдигнах над главата си, за да се предпазя. Върхът на куката потъна в рунтавата козина с тъп звук. Беше трупът на куче.
Извърнах поглед към прилепената до стената Даян.
- Бягай!
Той понечи да вдигне отново пръта, но върхът му се беше заплел в буйната козина на мъртвото псе. Даян се спусна към вратата. Мерл изръмжа, напрегна се и вдигна желязото с все кучето. Извъртя се и я перна по гърба. Тя полетя напред и падна по корем. Трупът се изхлузи от удара и закривеният връх на пръта полетя по инерция нагоре. Клик! Мерл застина с вдигнати ръце.
Куката се беше закачила за кабела.
Изведнъж цялото небе светна. Като че ли някакъв капак се отвори над нас и видях огнените езици, които се спуснаха към върха на купола. Последва дъжд от розови искри. Туловището на Мерл се разтресе, а от крачолите му бликна смес от урина и изпражнения. Очите му побеляха като сварени яйца. Прътът в ръцете му беше станал тъмночервен, но той продължаваше да го стиска и да се гърчи като Елвис на сцената. Главата му започна да пуши, сетне избухна в пламъци, които светкавично погълнаха цялото му тяло. Гореше като бенгалски огън, осветявайки шахтата чак до тавана, докато гръмотевицата бавно заглъхваше. Угасна също тъй внезапно, сривайки се на пода в тлееща купчина от обгорели кости.
„Уаао!“, възкликнах, преди да се сетя за каквото и да е друго.
Седях на пода и гледах притъмнялото небе в тесния отвор, от който вече се сипеше само дъжд. Гърмящите подметки на бурята се отдалечаваха. Останките на Мерл продължаваха да димят, просъсквайки всеки път, когато някоя по-едра капка паднеше върху тях. Недалеч лежеше кракът на Недко.
Даян се раздвижи зад мен, ръката й се плъзна по рамото ми.
- Добре ли си, скъпи?
„Мъртъв е...“, прекоси съзнанието ми като слаб електрически импулс върху монитора на медицински прибор. „Мъртъв е...“, мина повторно, без да предизвика никаква съществена реакция. Мъртъв е...
- Аз го убих - чух се да казвам.
Няколко остри асиметрични гънки набраздиха равната зеленикава линия на мисълта ми. Мъртъв е... Вълничките се извисиха.
- Сам се уби... - прошепна тя.
- Не говоря за баща ти! - отърсих се рязко от ръката й.
Нещо посветна на земята. Разнесе се поредица от звуци, наподобяващи мяучене на разгонен котарак. Мобилен телефон. Не беше моят, нито на брат ми. Най-вероятно беше изпаднал от Мерл. Даян колебливо го вдигна и долепи до ухото си. Изчака няколко секунди и рече:
- Джак... Аз съм. Всичко свърши. Мерл е мъртъв. Ще ти обясня... Не бива да го правите! Джак, чуваш ли ме? Не го правете! Джак...
Екранчето угасна. Тя ме изгледа отчаяно.
- Ще го направят... Енгъс, обади се на твоите хора! Трябва да ги спрем!
- Какво ще направят? - премигнах глуповато.
„Мъртъв е!“, пулсираше мозъкът ми. Не можех да мисля за нищо друго.
- Ще ги изтровят! Всички кучета в Сентръл Парк! Тази вечер ще разхвърлят бисквитките. Мерл е разработил формулата на базата на храните CANIMA. Няма куче, което да им устои. Колкото и да е дресирано! Отровата не действа веднага, а след няколко часа. Докато се усетят, ще е късно. Разбираш ли, Енгъс? Трябва да предупредим Хората на каишката. Обади се на Сретен!
- Изобщо не ми пука! - изкрещях вън от себе си. - Брат ми загина заради тия тъпи псета. Да измрат, бе! Пада им се! Много ще се радвам!
- Не говориш сериозно, Енгъс! Ужасно съжалявам за брат ти, но това... - тя разпери безсилно ръце. - Няма връзка!
- Е, да! Аз съм виновен, разбира се. Аз го забърках в тези лайна! Той си имаше свой живот. Свой път. Натресох му се и ето резултата. Защо? В името на какво? Няма да си го простя, никога!
- Енгъс! - рязко ме прекъсна тя. - Той мърда!
- Какво?!
Приклекнах над тялото и се втренчих в безизразното му лице. През косата се процеждаше тънка черна вадичка и криволичеше по слепоочието му.
- Братко?! - побутнах го.
Очите му бяха отворени, но от тях вееше празнота. Долепих ухо до гърдите му. Единственото, което чувах обаче, бяха ударите на собственото ми сърце. После все пак ми се стори, че долових слабото течение на дъха му.