Нямаше представа дали номерът е домашен, мобилен, или служебен. Харъд се бе пенсионирал рано, след двайсетгодишна служба, преселил се бе във Флорида, откъдето била жена му, и сега имаше преуспяваща фирма за недвижими имоти.
— Гари Харъд.
— Ъъъ, здрасти, Гари, обажда се Хари Бош от Лос Анджелис. Спомняш ли си, миналия месец разговаряхме за делото Йесперсен.
— Естествено, Бош, да, разбира се.
— Имаш ли няколко минути, или вечеряш?
— До вечеря има още половин час. Дотогава съм изцяло на твое разположение. Не ми казвай, че вече си разкрил убиеца на Снежанка.
В предишния разговор Бош му беше споменал, че в, нощта на убийството партньорът му бе кръстил жертвата Снежанка.
— Не съвсем. Още разчепквам разни работи. Но се натъкнах на две неща, за които искам да те питам.
— Добре, питай.
— Става дума за вестника, за който е работела Йесперсен. Ти ли се свърза с хората в Дания?
Последва дълга пауза, докато Харъд ровеше в паметта си. Двамата никога не бяха работили заедно, но Хари го познаваше от Управлението. Имаше репутация на добър следовател и затова Бош реши да се свърже тъкмо с него от всички детективи, които навремето бяха участвали в разследването. Знаеше, че ако може, Харъд ще помогне и няма да скрие информация.
Бош винаги търсеше контакт с първите следователи на неприключените дела, с които се занимаваше. И се изненадваше колко много от тях все още страдат от професионална гордост и не искат да помогнат на друг да разкрие престъпление, което самите те не са успели да разкрият.
Нищо подобно с Харъд. Още в първия им разговор той призна угризенията си, че не е разкрил убийството на Йесперсен и много други, извършени по време на безредиците. Спецчастта била претрупана с прекалено много случаи, в които имало прекалено малко улики. Също като с делото Йесперсен, повечето следствия на СРПИВБ се основавали на непълни или почти отсъстващи огледи на местопрестъпленията. Липсата на криминалистични данни парализирала дейността им.
— В повечето случаи не знаехме с какво да започнем — беше му казал Харъд. — Лутахме се в пълен мрак. Затова поставихме билбордове и предложихме възнаграждения. Обаче не получихме много резултати и в крайна сметка не разкрихме нищо ново. Не си спомням да сме приключили и едно дело. Адски обезсърчаващо. Това беше и една от причините да се пенсионирам след двайсет години служба. Трябваше да се махна от Лос Анджелис.
Бош не можеше да не си мисли, че градът и Управлението са изгубили един достоен човек. Надяваше се, че ако успее да приключи делото Йесперсен, Харъд ще намери известна утеха.
— Спомням си, че разговарях с някой там — каза пенсионираният му колега. — Не с прекия й началник, защото той не знаеше английски. Беше по-голям шеф и ми даде само общи сведения. Помня, че в Девъншър имаше един полицай, който знаеше датски, та го използвахме да проведе някой и друг телефонен разговор.
Това изненада Бош. В докладите не се споменаваше за други телефонни разговори освен с главния редактор Арне Хааган.
— С кой сте разговаряли, спомняш ли си?
— Май само с още няколко души от вестника, може би и с роднини.
— С брат й ли?
— Възможно е, но не помня, Хари. Това беше преди двайсет години, в един друг живот.
— Разбирам. Спомняш ли си кой от Девъншърския участък сте използвали като преводач?
— Няма ли го в дневника?
— Не, няма нищо за разговори на датски. От патрулните ли е бил?
— Да, беше роден там и израснал тук, затова знаеше езика. Не помня как се казваше. Намериха ни го от личен състав. Но виж, ако в дневника няма такива записи, нещо не се връзва, Хари. Сигурен съм, че трябва да съм го отбелязал.
Бош кимна. Знаеше, че Харъд е прав. Но винаги го обземаше неприятно чувство, когато чуваше за следствено действие, неотбелязано в официалния документ, дневника на убийството.
— Добре, Гари, благодаря. Само това исках да те питам.
— Сигурен ли си? Нищо друго ли няма? Откакто ми се обади, постоянно мисля за делото. За това и за още едно, което и досега не мога да забравя, нали разбираш?
— За кое? Може да го погледна, ако никой друг не се е заел с него.