Ангел Каралийчев
Черната порязаница
— Отиде земицата! — Продума дядо Адам с мъка и се загледа подир мерачите.
Младият учител, бос, със запретнати крачоли, газеше росната храна, а след него съскаше желязната ролетка. Кривицата, набитият и самодоволен стопанин на моторната мелница в Асеново, се провикна:
— Право да мериш, даскале! Не си прав, имаш грешка! Голяма я изкара ти таз нива. Много дълбоко искаш да бръкнеш в джоба ми. Я да минем още веднъж.
Кривицата се наведе, изпъшка и хвана другия край на ролетката. Металната лента засъска по опръхналата земя, капо патка, която брани своите жълти патенца. Нагази и той в храната. Потъна целият — само главата му се понесе отгоре, като кратуна над зелена вода.
Дядо Адам махна с ръка безнадеждно и мръдна настрана към синора — да не гледа. Седна под крушата, извади една кърпа от джоба си и взе да бърше челото си, по което ралото на годините беше теглило дълбоки бразди. Шумеше високата храна. Нечуто заговори старецът:
— За последен път седнах да отдъхна под твоята сянка старо бащино дърво. Тука, под твоите клони, съм висял някога в мамината люлка. Туканак тетьо вържете големи снопи и ги кладеше кръстчец до кръстчеца. Той носеше бели гащи и бяла риза. Лицето му беше загоряло като кората на чист житен хляб, а веждите му — изрусели. Върху паламарката му имаше издълбан дълбок кръст. На тази нива аз вържех на седем жътварки и слушах песента на Латинка, дъщерята на дяда Ангела Ямалията. Как пееше дяволското момиче! Когато се оженихме, най-напред с нея дойдохме на туй място да сеем царевица. Аз орях, а тя вървеше подире ми с една торба и пущаше зърна в брезната. Много хубава жена беше, носеше шарена зуница, сключена отпред със седефени пафти, а на пафтите — изрязани два коня един срещу други. И ние, младите, по ония времена бяхме буйни като коне. Препускахме по света и нямаше за нас запор. Къде се дянаха ония ми ти коне? Времето ги изяде като вълк. На същия клон, където е висяла моята люлка — увиснаха и люлките на тримата ми синове. В полетата на Тракия се прибраха без време двамината, сега остана само най-малкият и най-скъпият…
Старецът бръкна в пазвата си и извади едно нагънато листче, увито в кърпа. Разгъна го и почна да срича:
„… Тука е чужбина. Никой не те поглежда, нито ти дава къшей хляб. Тате, да ми проводиш час по-скоро пари. Пишеш че нямаш и банката не давала. Продай голямата нива! Кривицата ще я вземе. Аз му писах. Той е готов да я купи, стига ти да склониш. Сега е време да ми помогнеш. Не ме оставяй недоучен. А за утрешния ден грижи не бери. Като се изуча и стана доктор — ще се настаня в някой град край Черно море. Ще взема и тебе, и мама. На стари години да си починете. Ти ще четеш вестници, ще сърбаш кафе и ще ходиш на рибния пазар, мама ще люлее внучето си и ще му пее, тъй както тя знае да пее…“
„Доктор Петко Адамов. На дяда Адама най-малкият син.“
Брей, този дядо Адам като рече: ще го изуча аз него, плюнката от устата си ще дам, ама ще го изуча!
И го изучи.
Тъй ще думат хората, а дядо Адам има да се големее!
— Имаш право, дядо Адаме! Точно излезе, двайсет и седем декара и три ара. А мене ми се стори по-малка, като я мерих на око. Купувам нивата заедно с храната — рече Кривицата, погълна жадно с очи буйното жито, което се навеждаше пред вятъра като невяста пред свекър, и почна да навива ролетката.
— Аз храната си не давам. Туй жито аз съм го сял — аз ще си го прибера. Че как тъй, ти мене и хляба ми искаш да вземеш! — отвърна дядо Адам, зашеметен от думите на Кривицата.
— Твоя работа. Аз пък без храната не я ща. Помисли си, дядо Адаме! Направи си хубаво сметката. Да не кажеш сетне: „Брей тоз Кривица не измами.“ Как тъй? Аз тука пари давам, сина ти уча за доктор.
— Отиде ми земицата! — въздъхна дядо Адам и се дигна. Отърси полепналите бучки от гащите си, изпъшка дълбоко и мудно закрачи към село.
Доктор Петко Адамов има своя къща в най-хубавия черноморски град. Градина с черешови дървета, масловки, рози и кактуси. Една стройна жена, с ръце, изваяни от слонова кост, и нокти, които имат наров цвят, стои в градината, поема соления морски въздух и тъгува. Докторът е страшно зает. Тоя млад човек, когато се върна от Европа, разбута с лакти навалицата от стари лекари и си проби път. Най-напред излезе. От цялата околност идат болни селяни с изпити лица, с трескави очи, с дебели вълнени потури през най-горещите дни, с една-едничка петдесетолевка, вързана здраво с кърпа. Докторът е член на всички благотворителни дружества. Той е председател на местния хор, ръководи въздържателите, чете хубави сказки от името на женското дружество „Здравец“, в което неговата жена е секретарка. Тоя млад човек се качи бързо по стълбата нагоре. И забрави двамината старци, които си бяха дали плюнката, за да го изучат. Високо отиде. Постави си на вратата златна плочка с черни букви: Доктор Петко Адамов.