Дазен залитна назад, но по-скоро от шок, отколкото от силата на удара. Той обикновено бе доста уравновесен, но сега, щом видя лицето му, Гавин разбра, че е допуснал грешка. Голяма грешка. Болката нямаше значение. Превъзходството нямаше значение. Не и за Дазен. Той бе превъртял напълно. Дори не трябваше да притегля червено, за да побеснее. И побесня.
Връхлетя срещу Гавин и го помете. Гавин опита да се дръпне, да се измъкне настрани. Но Дазен не маневрираше за позиция — събаряше го. Двамата паднаха. Гавин се стовари върху Дазен и му нанесе хубав удар с коляно.
Но това нямаше значение. Дазен сякаш изобщо не го усети. Просто пое удара и повлече Гавин надолу с инерцията от падането. А после изведнъж малкият му брат се озова върху него. Сграбчи го с две ръце за шията и започна да стиска.
Паниката на Гавин отслабна. И двамата бяха учили ръкопашен бой. Той нанесе мощно кроше в челюстта на Дазен. Нищо. Дазен го пое. Отклони следващия удар с лакът. И продължи да стиска.
Паниката се върна с удвоена сила. Дазен щеше да го убие! Гавин го млатеше ли, млатеше, но Дазен просто поемаше ударите.
„Давай, причинявай ми болка, само че аз ще те убия.“
Светът вече притъмняваше, когато Дазен внезапно го пусна. Изправи се с олюляване, като остави Гавин да се съвзема и да кашля. Докато Гавин стане, малкият му брат бе изчезнал.
След този случай никога повече не се биха. Това бе достатъчно. Без да изричат и дума, знаеха, че ако някога пак се сбият, вероятно някой ще бъде убит.
„И ако при Разцепената скала бях победил аз, точно така щеше да стане.“
Дазен обаче го беше оставил жив. Също както в онзи момент, когато бе стискал гърлото му. „Можеше да ми види сметката. Можеше да ме убие, но вместо това ме остави жив. Направи го, защото е слаб.“
— Ако Дазен е слаб — рече мъртвецът, — тогава ти какъв си? Нали загуби от него? — Засмя се.
— Никога вече. Отне ми твърде дълго време, но сега най-после разбирам. Ще науча този урок от брат си: победи на всяка цена. Бъди готов да платиш с всичко и няма да ти се наложи да го правиш. — Ето, това беше. Просто и ясно. Сега вече Гавин бе готов да се превърне в Дазен. Щеше да вземе силните му страни и да остави слабостите му.
Протегна ръка, докосна отражението си и каза:
— Сега вече наистина си мъртвец.
Предишните му опити да притегли подчервено се бяха провалили, защото не можеше да събере достатъчно топлина. Единственото нещо, което генерираше топлина тук долу, бе собственото му тяло и той едва не се беше убил последния път, когато извлече от него прекалено много. Беше изпаднал в халюцинации, а топлината пак не стигаше. Не бе готов да рискува всичко. Нямаше волята да умре, ако се наложи. Но сега вече я имаше.
— Благодаря ти, братко. Благодаря ти, синко — каза той на глас. Притегли нож от син луксин. Острият му ръб се задържаше само ако се съсредоточи силно, но за няколко дена той и мъртвецът обръснаха дългата му коса. Разделяше космите на тънки снопчета и връзваше краищата им, за да не се разпилеят. Когато събра голяма купчина и размаза колкото можеше повече мазнини от тялото си върху импровизираната прежда, започна да плете. Това трябваше да бъде направено най-напред. По-късно нямаше да е в състояние да го опита.
Както никога, синьото този път му помогна. Старото му „аз“ — по времето, когато беше свободен, когато беше Гавин, — никога не би могло да направи това. Да сплита космите отгоре, отдолу, отгоре, отдолу, да греши, да започва отначало, да изпуска цялото недовършено нещо, да се опитва да го улови и да губи едноседмичен труд за секунда, когато пръстите му разделят нишките — всичко това би го побъркало. Но синьото се наслаждаваше на детайлите, на поставянето на всеки косъм на мястото му.
Отначало Дазен дори не забеляза, но един ден осъзна, че изпитва нещо, което бе загубил много, много отдавна. Надежда. Щеше да се измъкне. Сега вече знаеше това. Беше само въпрос на време. Отмъщението идеше и макар да бе много закъсняло, това щеше да го направи още по-сладко. Дазен въздъхна доволно и продължи работата си.
40.
Гавин смъкна изцапаната риза и изсумтя, когато платът ожули изгарянето му. „Риза за петдесет данара, а аз я съсипах за половин час.“ По-лошо, беше видял някои от момичетата да хвърлят погледи към разширяващото се петно. Това не беше голяма беда. Те нямаше да задават въпроси. Но членовете на Спектъра щяха. Гавин предпочиташе да запази лъжите си за тях.
Изруга под нос.
Знаеше, че Марисия трябва да има някаква система за подреждане на дрехите му, но каквато и да беше, той никога не бе проумял логиката ѝ. Затършува из купчините ризи, панталони, бричове, плащове, хабии, роби, тоби, петасоси и готри, повечето от които едва ли бе носил някога. Оролам, колко дрехи имаше! А това бяха само летните. Предполагаше, че е защото като Призма трябва да принадлежи на всички народи, така че ако има среща с посланик или му се наложи внезапно да посети Аборнея, да разполага с местно облекло, което да му е по мярка.