Те мразеха баща му. Мразеха рода Гайл и създаваха пречки на Гавин при всяка възможност.
„Търпение, Гавин. Имаш още предостатъчно време за цел номер шест. Предостатъчно пространство за маневриране. Ти си син на Андрос Гайл.“
— Трябва незабавно да освободим град Гаристън, да изтеглим всичките си хора и да го върнем на крал Гарадул — каза Гавин. — За предпочитане, с извинение, че не сме го направили по-рано.
Тишина. Последвана от неловка тишина.
Клитос Сини се изкикоти неуверено. След като никой не се присъедини към него, притихна.
— Крал ли? — попита Бялата.
— Така се нарича той. — Гавин не навлезе в подробности.
Сада Надвиолетова каза:
— Със сигурност не говорите сериозно, лорд Призма. Управлението трябва да премине у Пария след няколко седмици. Това е наше право. Хората са си съставили планове. Корабите вече пътуват. Ако се налага да водим този разговор, нека го водим след две години.
— И дума да не става — намеси се Делара Оранжева. Тя беше четирийсетгодишна и бихром, с големи провиснали гърди, а червено-оранжевата ивица в очите ѝ стигаше до самия край на ирисите. Беше аташийка. Аташ трябваше да поеме управлението след Пария. — Пария получи първия мандат, когато в града все още бяха останали някакви ценности. И оплячкосахте всичко.
— Също така трябваше да възстановим един град, опожарен до основи, и да се погрижим за ранените и болните. Взехме само полагащата ни се компенсация.
— Стига — намеси се Гавин, преди кавгата да се разрасне. — Карате се по погрешна причина. Тук не става дума кой държи управлението, в какъв ред или за колко дълго. Минаха шестнайсет години, откакто смазахме Тирея. Те все още нямат представител в тази зала. С всяка година в Хромария идват все по-малко тирейци. Защо? Да не би случайно там да са престанали да се раждат притеглящи? Или пък е защото им наложихме толкова тежки репарации, че не могат да издържат маговете си, което на свой ред води до още по-голямо обедняване на земята им? Освен това държим Гаристън, тяхното главно пристанище и най-голям град, а вашият губернатор облага с данък всеки портокал, нар и пъпеш. Бил съм в Гаристън и сега той е само сянка на някогашното си величие. Големите напоителни канали са пълни с пясък. Нивите се обработват от жени и деца, или пък изобщо не се обработват, и не можеш да намериш никакъв притеглящ.
— Съжалявате ли ги? — попита Делара Оранжева. — Когато братята ми възкръснат и замъкът Ру бъде издигнат наново, тогава ще изпитам жал към Гаристън. Те се присъединиха към Дазен. Точно тяхната война погуби десетки хиляди. Видях ги как хвърлят двегодишното синче на Нахийд по Голямото стълбище. Видях ги как разпорват бременния ѝ корем, изваждат бебето и се обзалагат колко надалеч по стълбите може да го метне един от тях. После отрязаха носа на сатрапата, ушите ѝ, гърдите ѝ, ръцете ѝ и краката ѝ и я хвърлиха след него. На части. Докато ние гледахме. Впрочем, ако сте любопитен, бебето стигна до последното стъпало. Мозъкът му опръска роклята ми. Искаше ми се да се опитам да го уловя, но не помръднах. Никой не помръдна. Към тези хора ли искате да сме милосърдни? Или може би към хората, които потопиха цялата флотилия с бежанци, сред които нямаше нито един въоръжен човек или притеглящ?
Това беше грешка на Гавин. Като Дазен. Беше пратил един млад новоназначен генерал, Гад Делмарта, който винаги действаше ефикасно и решително. Беше му казал да му осигури Ру. Генерал Делмарта бе разбрал това като нареждане да се погрижи градът никога повече да не оказва съпротива. Беше изтребил кралското семейство — всичките петдесет и шест члена и десетки от мъжете придворни — публично, един по един, по реда на наследственото право, и бе опожарил големия им замък, гордостта на Аташ. Когато хората побягнаха, бе пратил огнени притеглящи след флотилията. Гавин бе разбрал за това чак по-късно, а и какво можеше да направи? Водеше се война и неговият генерал бе изпълнявал заповедите му. Затова пък после, когато Делмарта тръгна срещу славния град Идос, той се предаде без бой точно заради страха си от този човек, заради неговата жестокост.
— А може би — каза Гавин — трябва да преброим колко деца са умрели, когато вие опожарихте Гаристън за отмъщение и залостихте портите, така че никой да не се измъкне? Доколкото си спомням, в онзи момент всички тирейски притеглящи и всички освен двеста тирейски войници се намираха на стотици левги оттам. Колко време бе нужно, за да се изчисти реката от трупове? Толкова много мънички трупчета се полюшваха във водата. Въпреки стотиците акули, които превърнаха залива в кървава пяна с мятането си, минаха цели седмици, нали?