— Нелепици — изсумтя Делара. — Щяхме да чуем, ако имаше такова нещо.
— Ами ако не сте? — попита Гавин. — Качеството на обучението може и да не е толкова добро като при нас. Надявам се да не е. Но дори с няколко елементарни огнени магии, колко дълго могат да издържат вашите петдесет притеглящи в Гаристън срещу няколкостотин? Колко дълго могат да издържат войниците ви срещу хиляди бунтовници, криещи се под носа им, смесени с местните жители? Фактът е, че крал Гарадул ще превземе Гаристън. Ще поиска да му го върнем при условия, които знае, че са неприемливи за нас, а после ще го превземе. Единственият въпрос е дали ще загубим, ще се посрамим, ще накараме крал Гарадул да изглежда като победител и накрая ще бъдем въвлечени във война, която вашите сатрапии нямат куража да водят, или ще се откажем от репарации, които след като бъдат разделени на шест, стават незначителни, и ще изоставим нещо, което не можем да задържим? Ако предадем Гаристън на крал Гарадул, преди той да го е поискал, ще изглеждаме великодушни. Ако му поднесем извинение, ще изглеждаме морални, а ако направим тези две неща, преди да ги поиска от нас, ще го лишим от победа и от кауза.
— Имате ли доказателства за всичко това? — попита Делара. Беше хлъзгава, типично за оранжевите, но притеглянето на червен луксин правеше един маг също така по-агресивен и безразсъден с времето. — Защото иначе ми се струва, че искате да се откажем от един град без сериозна причина. Не познаваме този нов „крал“ Гарадул. Той едва наскоро е взел властта. Не ни е пратил дори един емисар, камо ли да отправя искания.
— Да не би да ми казвате, че никой от вас няма шпиони близо до Гарадул? — контрира Гавин.
Отговориха му няколко язвителни усмивки и тишина. Разбира се, никой нямаше да си признае. Не се доверяваха един на друг. През последните шестнайсет години нямаше войни, но това не означаваше, че интересите на всички са еднакви. Хромарият и всички столици бяха пълни с шпиони, както винаги.
— Ако нямате — каза Гавин с надменен тон, който със сигурност щеше да ги жегне, — намерете си.
— Върховни лукслорде, ние, разбира се, приемаме съвета ви към сатрапиите много сериозно… — започна Клитос Сини. Рутгарците мразеха Гавин още откакто бе сложил край на войната им с Кървавата гора.
Гавин го прекъсна. Беше време да изиграе образа на кибритлия.
— Слушайте, тъпаци. Не знам как не сте предвидили това. А може би някои от вас са. Лоялността ви е отчетена. Но си остава фактът, че това е бунт и ерес. Крал Гарадул говори за сваляне на сатрапиите и вярата в самия Оролам. Бих си помислил, че Оролам ще изисква по-добра служба от своите Цветове.
— Стига! Стига, лорд Призма! — викна Бялата и изгледа Гавин така, сякаш не можеше да повярва какво е казал току-що.
Няма нищо по-ефектно от това да наречеш могъщи мъже и жени идиоти, неблагодарници, предатели и нечестивци едновременно. Гавин огледа стаята и видя потрес върху някои лица и омраза върху други.
Клитос Сини пръв наруши тишината. Той беше Син. Бе напълно естествено да обмисли нещата по-бързо от всеки друг.
— Смятам, че трябва да приемем думите на лорд Призма съвсем сериозно. Най-благоразумно е да служим на сатрапиите и Оролам със същия плам, с който го прави той всеки ден. — Думите бяха поднесени открито, но злобата не можеше да е по-очевидна. — Аз предлагам да пратим в Гаристън делегация, която да оцени опасността от предполагаемия бунтовник Гарадул и да докладва директно на нас.
— Делегация ли? Вие слепи ли сте, глупави ли сте, или сте просто корумпирани? — попита Гавин. — Докато те…
— Гавин! — обади се Бялата. — Стига!
Тя подложи на гласуване пращането на делегация, която да им докладва след два месеца. Предложението мина с пет на нула гласа, с двама въздържали се.
Гавин се облегна в стола си, все едно бе зашеметен, сразен. Поклати глава в тишината, преди някой да е станал да си тръгне. Рече мрачно:
— Аз отстъпих властта след войната, отказах се от промахията. Станах съветник, макар че мнозина искаха да бъда истински император. А сега вие ме пренебрегвате. Добре тогава. Но кажете на своите сатрапи следното: гответе се за война. Крал Гарадул няма да спре след превземането на Гаристън. Гарантирам ви го.
„Виждаш ли татко, това е единственото, което аз мога да направя, а ти никога не си могъл: аз мога да понасям да изглеждам губещ.“
41.
Лив едва успя да види новата си квартира в жълтата кула, преди да излезе. Не за да празнува, не защото беше импулсивна, а защото куражът ѝ се изпаряваше с всяка секунда. Наложи ѝ се да обиколи половината лихвари на островите, преди да открие някой, който е склонен да работи с нея.