— Но защо искате да шпионирам Призмата? Той никога с нищо не е обидил Рутгар.
— Обичаме да държим приятелите си под око. Това ни помага да си останем приятели…
— И все пак току-що ми обясняваше как бих могла да направя това, за да нараня човека, който е убил майка ми. Кое от двете е вярно, Аглая? Искаш да го предам, за да го нараниш, или това всъщност не е предателство, защото няма да го нараниш?
— Добре казано — рече Аглая. После продължи невъзмутимо: — Смисълът е, че би могла да навредиш лично на човека, който е отговорен за хаоса в страната ти, но намесата ти, предателството ти — ама че опърничаво момиче, защо настояваш да наричаш службата на своята страна предателство? — „предателството“ ти няма да доведе до война. Тези земи вече изтърпяха достатъчно войни.
На Лив ѝ трябваха няколко секунди, за да осмисли това. Изглеждаше логично. В известен смисъл.
— Но това е невъзможно. Аз не познавам Призмата. Той говори с мен веднъж. Веднъж.
— И те хареса.
— Не знам дали бих дръзнала да твърдя подобно нещо.
— Имаш ли някаква представа колко трудно е да внедриш някого в близост до този човек? Ние ще ти дадем всичко това само за да се опиташ. Освен това знаем, че има слабост към тирейките. — Едно бързо, леко повдигане на веждите ѝ показа, че е искрено изненадана от лошия вкус на Призмата. — Може би ще успееш да използваш този негов син, за да се сближиш с него. Не ни интересува.
Беше достатъчно лошо да искат от нея да предаде Призмата, но да използва Кип, за да се добере до него? Не. Кип беше добро момче. Лив нямаше да направи това. Имаше само един изход от положението и тя го бе знаела през цялото време.
Извади три рула монети.
— Това е сумата, която рутгарското правителство е похарчило за издръжката ми през последните три години. С лихвите. Ето, вземи ги. Приключих с вас. Свободна съм. Не ви дължа нищо.
Аглая Красос дори не погледна монетите. Не попита откъде Лив е взела толкова пари. Всъщност ѝ се беше наложило да подпише договор с аборнейски лихвар, според който издръжката ѝ щеше да се изплаща директно на него, с безбожна лихва. Лив отново бе просякиня. Щеше да ѝ се наложи да продаде някои от прекрасните рокли, които ѝ бяха дали, само за да преживява.
— Лив, Лив, Лив. Не искам да бъда твой враг. Но сега, когато най-после струваш нещо, по-скоро бих се чукала с кон, отколкото да те оставя да се измъкнеш. Ти имаше братовчедка в Хромария, когато пристигна. Тя ти показа как стоят нещата тук, нали?
— Еретана — потвърди Лив.
— Тя е зелена и работи за граф Насос в Западен Рутгар. Току-що подаде молба да се омъжи за някакъв ковач. Графът забави отговора си… по моя молба.
— Ах, ти… — промълви разтреперана Лив.
— Явно са прекрасна двойка. Толкова са щастливи заедно. Ще е трагично, ако графът реши, че в интерес на владението му Еретана трябва да се омъжи за друг притеглящ, за да се увеличи шансът да имат надарени деца.
— Върви по дяволите!
— Твоите собствени изследвания също могат да бъдат възпрепятствани. От десетки места могат да плъзнат слухове за всякакви отвратителни неща, които си правила. Когато завършиш и тръгнеш да си търсиш работа, можем да отровим всеки кладенец. Не можеш да останеш вечно под покровителството на Призмата. В секундата, когато очите му се отклонят на друга страна…
— Аз не съм чак толкова ценна за Рутгар — каза Лив. Неподправен страх стягаше гърлото ѝ.
— Да, за Рутгар не си. Но за мен си. Чрез отношението си ти заслужи цялото ми внимание. И ако ме злепоставиш, ще те накарам да се каеш за деня, в който си ме срещнала.
— Вече се кая. — Лив се намръщи ядосано, макар сърцето ѝ да се беше свило. — Вън. Махай се, преди да съм те убила с голи ръце.
Аглая стана, взе монетите и каза:
— Ще ги взема заради труда си. Когато размислиш, знаеш къде да ме намериш.
— Вън!
Аглая излезе.
Лив се разтрепери.
След няма и трийсет секунди на вратата се почука. Край! Вече щеше да я убие! Закрачи решително към вратата и я отвори рязко.