Явно тактичността не бе част от изпитанието.
— Значи съм срам, така ли? — попита Кип с буца в гърлото. Гавин не се бе отнасял така с него.
Железни се намръщи още повече.
— Животът на един притеглящ е труден и кратък. Нямаме време за лъжи, колкото и да са утешителни. Ти си копеле. Това е често срещан срам за големците, но все пак е срам. Всеки, който може да направи проста сметка, ще разбере, че си заченат, докато Призмата е бил сгоден за Карис Белодъб — жена, към която повечето от нас питаят силно уважение. Призмите са подвластни на по-високи стандарти, ето защо ти си по-голям срам от обичайното. Дори да преуспееш във всяко отношение, пак ще си срам. Ако се провалиш, ще е още по-зле. Това е истината. И дори да я облека в коприна и дантели, тя няма да се промени. И четвърто, казват, че самият Оролам наблюдава всяко посвещаване. Да се провалиш означава да провалиш него, селяндурче. Готов ли си?
Ако Кип се провалеше, щяха да го изхвърлят от острова. Не само че щеше да посрами мъжа, който му бе спасил живота, но и щеше да загуби всякакъв шанс да отмъсти на убиеца на майка си.
Нямаше да се провали. По-скоро би умрял.
Железни видя изражението му.
— Добре.
Голямата врата пред Кип се закъдри още веднъж, течните цветове се развълнуваха леко, а после се разляха наляво и надясно. Сякаш нещо огромно изплуваше от невъобразими дълбини. Сърцето на Кип спря да бие, когато се появи едно гигантско лице, но то изчезна толкова бързо, че момчето не успя дори да го разгледа добре, зърна само бяла коса, очи като звезди и вода във всевъзможни оттенъци, стичаща се настрани, докато ликът се подаваше — а после отвори уста, зейнала пещера от чернота, която покри цялата врата. Кип трепна, защото му се стори, че тази паст ще го погълне.
Вратата се разтвори рязко навън, сякаш блъсната от някакъв великан. Вятър лъхна Кип.
— Влизай — заповяда командир Железни.
Кип влезе сам в една кръгла стая. Стените и подът бяха от същия хем опушен, хем бистър кристал като вратата. Седем фигури стояха в полукръг около черен диск, вграден в пода. Кип се поколеба, но никоя от фигурите не помръдна. Никоя не му каза къде да отиде.
Бяха облечени в роби, по една от всеки цвят. Надвиолетовата носете виолетова роба, а подчервената — тъмночервена, заради онези, които не могат да виждат в съответната част от спектъра, но когато Кип първо разшири, а после присви очи, видя, че подчервената наистина излъчва топлина, а надвиолетовата е облечена в своя цвят, с твърди парчета надвиолетов луксин, свързани едно с друго като брънките на ризница.
Все още неуверен, Кип тръгна към тях. Щом се приближи, можеше да види под качулките им. Дланите му се свиха в юмруци. Подчервената фигура имаше почерняла кожа. Нямаше вежди. Нито коса. Малки пламъчета се виеха от главата ѝ. Лицето на зелената бе чепато като стар дъб, веждите ѝ приличаха на мъх, а в косата ѝ бяха вплетени лишеи. Синята изглеждаше като изсечена от стъкло, чертите ѝ бяха или загладени до равнини, или заострени до ръбове.
Мили Оролам, нима всички тези бяха цветни бесове? А после оранжевата премигна под лъскавата си слуз. И Кип забеляза очите. Очите на всички.
Това бяха просто притеглящи с маски и грим. Символизираха бесовете от всеки цвят. Седем различни варианта на смърт и безчестие. Кип задиша отново, макар че не успя да сдържи лекото си треперене. Пристъпи на черния диск с лице към тях.
— Аз съм Анат, гневът — каза подчервената фигура. — Аз съм обсебен от ярост.
— Аз съм Дагну, лакомията — каза червената. — Никога не мога да се наситя.
— Аз съм Молох, алчността — каза оранжевата. — Никога не мога да бъда задоволена.
— Аз съм Белфегор, мързелът — каза жълтата. — Възпирам талантите си.
— Аз съм Атират, похотта — каза зелената. — Вечно копнея за още.
— Аз съм Мот, завистта — каза синята. — Не мога да понасям добруването на другите.
— Аз съм Ферилукс, гордостта — каза надвиолетовата. — Бих узурпирала трона на самия Оролам.
Това бяха имената на старите богове. Кип ги беше чувал само бегло.
— Това са извращенията на нашата природа.
— Изкушенията на силата. — Гласовете говореха подред, гладко, преливаха един в друг, сякаш породени от общо съзнание.
— Защото без власт над себе си се превръщаме в чудовища.
— Срамни и засрамени, криещи се в мрака.
— Но ние сме синове и дъщери на Оролам.
— Ние сме дарът на Оролам, изражение на неговата обич.
— Неговият закон.
— Неговата милост.
— Неговата истина.
— Ето защо стоим без срам, облечени в неговата праведност.