Подчервената фигура пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше мускулест младеж, красив и гол.
— Отхвърляйки гнева, аз съм търпение — каза той. Вдигна ръце и дори без Кип да поглежда в подчервеното, беше ясно, че мъжът притегля. Въздухът около тялото му затрепка от топлина. — Да бъде волята Ороламова.
Червената пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше млада жена, атлетична, красива и също гола. Кип се ококори. Опита се да задържи поглед върху лицето ѝ.
„Това е тържествена церемония, Кип. Оролам гледа, Кип. Ще идеш право в ада, Кип.“
— Отхвърляйки лакомията, аз съм умереност — каза червената. Вдигна ръце и червеният луксин разцъфтя, покривайки цялото ѝ тяло — започна от очите, мина през лицето, плъзна надолу по шията към гърдите ѝ, зърната ѝ, стегнатия ѝ корем, гърдите, зърната… За миг заприлича на статуя, всяка частица от тялото ѝ обагрена в съвършено червено. — Да бъде волята Ороламова — каза тя.
Напред пристъпи оранжевата фигура. Слава на Оролам, беше мъж.
— Отхвърляйки алчността, аз съм щедрост — каза той. Вдигна ръце и се оцвети в блестящо оранжево. — Да бъде волята Ороламова.
— Отхвърляйки мързела, аз съм трудолюбие — рече жълтата. Тялото ѝ се изпълни с искряща жълта светлина.
Зелената беше обезпокояващо — макар и напълно уместно за ролята си — пищна жена, която се втренчи в очите на Кип. Това донякъде му помогна да се овладее, докато тя се събличаше. Помисли си, че би могла да му откъсне главата с шамар, ако погледне към напращелите ѝ… Опа!
— Отхвърляйки похотта, аз съм самоконтрол — натърти тя. — Да бъде волята Ороламова.
Синята се съблече.
— Отхвърляйки завистта, аз съм доброжелателство — каза тя тихо. — Да бъде волята Ороламова.
Надвиолетовият бе последният мъж в групата и имаше грамадни мускули.
— Отхвърляйки гордостта, аз съм смирение — изрече той с кънтящ глас. — Да бъде волята Ороламова.
После всички като един свалиха ръце и ги насочиха към нозете на Кип. Струи чист цвят удариха черния кръг, върху който стоеше. Той затътна и затрепери под краката му. После изведнъж започна да потъва в пода — заедно с Кип.
Само за миг Кип бе потънал до задника. Но тлъстините му заседнаха в острите ръбове на дупката. Трябваше да се размърда, за да се намести в нея, и докато тя ставаше все по-дълбока, постоянно или коремът, или задникът му се притискаха в някоя стена.
— Вдигни дясната си ръка — каза надвиолетовият.
Кип го направи, преглъщайки тежко, и видя как от тавана, толкова високо горе, че не можеше да види нищо през яркото му сияние, се спусна въже. Надвиолетовият го хвана и сложи вързания му на възел край в ръката на Кип.
— Дръпни въжето и всичко ще свърши — каза той. В гласа му имаше нещо като благост.
А после Кип се озова целият в дупката и продължаваше да се спуска. Спря под нивото на пода. Светлината високо горе в стаята за изпитания угасна. Кип не виждаше нищо.
Опита се да вдиша дълбоко, но дупката бе толкова тясна, че дори не можеше да си поеме въздух като хората.
Над него се чуха шепнещи гласове.
— Дийс, ще проведеш ли изпитанието вместо мен?
Мъжки глас отвърна смутено:
— Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.
— Той е копелето на Призмата.
— Е, и? Призмата го няма тук.
— Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…
Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената. Стените около него пулсираха в ярко синьо. Мили Оролам, те щяха да го убият, за да си върнат на баща му. Точно както го бе предупредил Гавин.
Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.
Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.
Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.