Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.
Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.
През далечните стени пробягаха цветове, озарявайки стаята за един кратък, ужасяващ момент. Кип стоеше над бездна. Дискът му бе мъничкият връх на един стълб: стълб, възправящ се насред нищото. Стените се намираха на трийсет крачки от него. В тавана над главата му имаше една-единствена дупка, през която се подаваше само ръката му.
Вятърът го брулеше и Кип се вкопчи във въжето с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Стисна очи, но така не можеше да каже дали се олюлява по посока на вятъра, срещу него или стои неподвижен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че можеше да чуе собствения си пулс в ушите си между накъсаните вдишвания. Крещеше думи, но дори не знаеше какви са.
След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.
Какво беше?
Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.
Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.
Кип изкрещя.
Паякът падна в устата му.
Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.
— Няма да дръпна въжето! — извика той — Копелета такива, няма да дръпна въжето!
Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.
С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.
Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.
Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.
Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.
Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания — боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания — покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.
Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.
Усети как някой притиска въжето в ръката му.
— Дръж, Дундьо — прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.
Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.
Дръпна въжето. Беше се провалил.
Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.