— Аз и Оролам — каза Гавин, пренебрегвайки сарказма ѝ. — Ако ние сме единствените, чието одобрение го интересува, ще има шанс.
Лив не знаеше дали това е най-високомерното, или най-прозорливото нещо, което е чувала. Може би и двете. Но ако не друго, то поне ѝ напомни кой и какъв е Гавин. В името на навъсеното чело на Оролам, тя бе говорила саркастично на Призмата — човека, по-близък от всички на света до самия Оролам. И слава на Оролам, че Лив бе отказала на онази ужасна жена. Въпреки че щеше да ѝ струва скъпо. Да шпионира самия Призма? Та това бе направо светотатство. Беше достатъчно зле, че е глупава, недодялана и донякъде хлътнала по него, а колко по-ужасно щеше да е, ако беше и предателка? Тя преглътна.
— Съжалявам, лорд Призма, говорих, без да…
Гавин вдигна ръка и се изправи рязко.
Лив се обърна към кристала, но не видя нищо. Той не се бе променил. Премести очи към Гавин точно навреме, за да види как Призмата пребледня… а после лицето му грейна като слънце, подало се иззад най-черните облаци.
По кожата му пробяга поредица цветове и той протегна ръка към кристала на отсрещната стена. Една пропукваща и блестяща тръба от луксин се протегна от дланта му и залепна за него като пъстроцветна огнена паяжина. От мъжа се изливаше още и още, проникваше дълбоко в кристала.
А после, също толкова рязко, колкото бе започнал, Гавин спря. Миг по-късно кристалът засия в ярко нефритенозелено, а после в по-слабо синьо.
Гавин въздъхна от облекчение.
— Какво беше това? — попита Лив.
— Тайна! — сопна се Гавин. Махна с ръка и Лив почувства полъх на студен вятър и чу как прозорците се спускат тежко в процепите си.
— Ела тук — заповяда Призмата. Тялото му се изпълни с всеки цвят на дъгата и отвъд нея. От ръката му се протегна въже от зелен луксин, увито около верига от син с вложен в него жълт.
— Веднага, момиче! Трябва да стигна там пръв, за да овладея положението, а той ще има нужда от теб.
Замаяна, Лив бързо отиде при Призмата. Дори не разбираше за какво говори той.
— Качи се на гърба ми — каза Гавин.
— Какво?
— На гърба ми, веднага! И се дръж здраво.
Тя скочи на гърба му. Тялото му бе неестествено горещо от подчервеното, което държеше заедно с всички други цветове. Какво правеше той? Тя погледна пак към веригата в ръцете му. После Гавин се обърна към пустотата зад прозореца. Лив изпищя и се вкопчи в него с мъртва хватка.
— Гне холхова илно — изгъгна Призмата.
— Какво? — попита Лив, като охлаби хватката си около врата му.
— Не толкова силно — изръмжа той.
Още докато тя се извиняваше, въжета от луксин се омотаха около тялото ѝ и я привързаха здраво към него. Гавин се затича към прозореца и скочи.
Отначало Лив виждаше само луксина, точещ се като паяжинна нишка от дланта на Гавин в идеален синхрон със скоростта на падането им. Осъзна, че няма представа колко точно трябва да падат, за да стигнат до етажа на Месомелачката, нито пък как Гавин ще разбере кога да ги спре. Впрочем, как смяташе да ги вкара обратно в кулата? Да не се надяваше, че някой е оставил отворен прозорец?
Милостиви Оролам!
Падаха ужасно дълго. Очите на Лив непокорно се откъснаха от луксина горе и погледнаха към земята долу. Тя се приближаваше с невероятна скорост.
А после Лив бе притисната силно към гърба на Гавин, когато той втвърди въжето. Натискът заплашваше да я откъсне от него и да я запрати към двора долу. Люшнаха се назад и тя видя въжето-верига, протегнато към далечния връх на Кулата на Призмата, а самата кула растеше пред очите ѝ, докато летяха към гладката ѝ стена.
Три резки тласъка ги побутнаха назад, но силата изобщо не бе достатъчна, за да ги забави. Лив зърна за миг три топки, които полетяха от протегнатата лява ръка на Гавин към кулата пред тях.
Не видя какво точно направиха те, защото когато Гавин ги изстреля от лявата си ръка, държейки с дясната въжето, пое отката с лявата част на тялото си. Така че докато топките излитаха от дланта му, Гавин и Лив се завъртяха бързо на другата страна.
Стъкло и камък се пръснаха около Лив. Плъзгаше се по някакъв под, внезапно отделена от Призмата. За част от секундата се носеше право и гладко. После подгъвът на роклята ѝ се закачи в нещо. Инерцията и триенето в пода го дръпнаха рязко нагоре и голата ѝ кожа зажули по камъка. Тя се извъртя странично и се претърколи няколко пъти. Когато спря до стената, единственото, за което можеше да си мисли, бе, че не е за вярване, че е още жива.