Продължи да крачи покрай ферми с редки посеви от пшеница и ечемик, като се опитваше да не гледа Любовницата, изтегнала се сладострастно пред него. Щом стигна до зейналата между разпилените ѝ кичури порта, се присъедини към върволицата мъже и жени, влизащи в града. Закрачи зад тях и покрай онези, които излизаха навън за през нощта. Задържа очите си сведени, докато минаваше покрай двамата рутгарски стражи, които по време на войната вероятно бяха още дундуркани от майките си. Те обаче почти не обръщаха внимание на човешкия поток, минаващ покрай тях. Единият се подпираше на спускащата се коса на Любовницата, опрял крак в накъдрения камък, а сламеният му петасос — характерната рутгарска широкопола шапка — висеше на гърба му, понеже слънцето вече залязваше.
— … мислиш, че е дошъл? — тъкмо питаше той.
— Обгори ме, ако знам, но са го видели да хвърля губернатор Красос в залива. Предполагам, че ще…
Корван не можеше да чуе повече, без да спре, а ако спреше, щеше да привлече внимание. Вниманието означаваше, че някой може да го погледне в очите, а при червеното хало в тях това не беше добра идея.
Значи някой могъщ човек бе пристигнал в Гаристън, но кой бе толкова могъщ, че да хвърли губернатора в залива? Корван не знаеше нищо за този губернатор, но в рутгарската кралска фамилия имаше няколко млади принца. Най-вероятно някой от тях бе пратен да надзирава изтеглянето от Гаристън. Никой друг не би дръзнал да хвърли рутгарския губернатор в морето.
Един импулсивен принц може би щеше да е по-подходящ за целите на Корван от тънещ в охолство губернатор. Отначало щеше да му е по-трудно да се оправя с него, но бе по-вероятно принцът да започне подготовка за война — а независимо дали му харесва, или не, Корван носеше именно война.
Докато минаваше през града, се усети, че го анализира като генерал, какъвто беше някога. Крал Гарадул може и да бе чудовище, но рутгарците бяха окупаторите. Към кого биха се присъединили жителите на Гаристън и с какъв ентусиазъм? Докато крачеше напред, Корван обръщаше особено внимание на рутгарските войници. Те понякога се движеха сами, тръгнали да изпълняват задачи на своите командири или просто на път към казармите или някоя кръчма. Видя как някакъв войник бе блъснат случайно от търговец, затварящ своето дюкянче за килими. Войникът мина покрай него, като че ли бе някаква досада, но не го навика. Търговецът, тиреец по рождение, се извини почтително, но без страх.
Това не беше град на ръба на бунт. Тирейците бяха свикнали с окупацията. Рутгар бе четвъртата поред сатрапия, която ги управляваше, и сега караше втори мандат. Не всяка нация бе получила право на окупация и грабеж. Първият двегодишен мандат бе даден на Пария и макар че на тях им се падна най-тлъстата плячка, имаха също задачата да усмирят повечето бунтовници. Илитийците ужким се бяха сражавали на страната на Дазен, а и така или иначе нямаха централизирано правителство, така че не получиха мандат. Аборнейците бяха предпочели да търгуват и с двете страни и бяха влезли във войната едва след Битката при Разцепената скала. Те също не получиха мандат. Така че останаха парийците, аташийците, Кървавите горяни и рутгарците. В този ред, ако Корван си спомняше правилно. Изглеждаше логично хората от Гаристън да си имат любимци сред окупаторите, или поне такива, които мразят най-малко.
Не му бе трудно да пресметне, че когато парийците сменят рутгарците, това ще е третият път, когато Гаристън трябва да търпи присъствието им. Най-поносимите окупатори щяха да бъдат сменени от най-мразените.
Но въпросът, на който неговите наблюдения не дадоха отговор, бе колко точно страх е примесен с омразата към парийците. Парийците бяха изтребвали бунтовници по време и на двете си управления. Може би жестокостта им означаваше, че тирейците ще се замислят хубавичко, преди да се хванат за оръжието. Или пък че ще го грабнат по-бързо. Корван не знаеше и не би могъл да знае, без да прекара дълго време в града. Време, с което не разполагаше.