— Искам да се срещна с човека, който командва тук — каза на стражите.
— Ъъъ… — започна единият объркано и хвърли поглед към другия. Явно не знаеха дали има предвид губернатора, или принца.
— Онзи, който хвърли губернатора в залива — поясни Корван. — Въпросът е спешен.
Стражите се спогледаха и единият каза на другия:
— Няма причина да не му губим времето. Не ни е наредил да проверяваме посетителите му, нали?
Другият войник се ухили.
— Ще ви отведем право при него, сър.
Дори не го попитаха за името му. Корван ги последва, изумен от късмета си. Явно принцът — вероятно някой от по-младите, иначе рутгарците не биха дръзнали да се държат така — не бе направил нищо, за да спечели симпатиите на простите войници. И което бе още по-невероятно, отведоха го право в съвещателната зала. Корван не бе идвал тук от шестнайсет години. Войникът потропа на вратата и веднага му отвориха. Той прошепна нещо от рода на „спешен случай, изглежда важен човек“ и побърза да се омете.
Стражът в съвещателната зала — висок сериозен рутгарец — подкани Корван да влезе и попита тихо:
— Име?
Корван пристъпи вътре. Рутгарският принц се бе привел над една маса с гръб към него.
— Корван Данавис — отвърна Корван.
Един огромен — хем висок, хем мускулест — абаносовочерен страж стоеше между него и принца и твърдите му очи изучаваха Корван, като веднага отбелязаха меча на кръста му. Беше целият в черно. Този принц явно бе куражлия: да се преструва, че си има собствена Черна гвардия. Когато в Хромария узнаеха за това, нямаше да са доволни.
— Корван Данавис — обяви високо стражът. — Твърди, че носи спешно съобщение за вас, милорд Призма.
Сякаш мълния порази и тримата наведнъж. Черногвардеецът — истински черногвардеец, в името на Оролам! — измъкна два пищова и сините му очила се озоваха на носа му само миг след като чу името на Корван.
Призмата — не някакво си принцче, а самият Гавин Гайл — се изправи и се обърна. Устните му се извиха в усмивка.
— Генерал Данавис, много време мина.
60.
Гавин се постара да запази неутрално изражение. След шестнайсет години Корван Данавис още изглеждаше във форма, здрав и явно с все така буден ум. Кожата му бе силно загоряла, без съмнение в опит да прикрие луничките си и да прилича колкото се може повече на тиреец, и нямаше и помен от мустаците му с мъниста. Сините му очи бяха изпълнени с червено хало само до половината, не много повече от последния път, когато Гавин го бе виждал. Бръчките му обаче — както от усмивки, така и по-дълбоките бръчки на тревога — бяха нови. Очите му се стрелнаха към Железни. Изглеждаше слисан.
Голям артист беше този Корван Данавис.
— Командир Железни, вземете оръжията на този човек и смъмрете стражите. Обаче внимателно, нали? — Железни щеше да го разбере. Не биваше да се отнасят прекалено сурово с рутгарските стражи, иначе това можеше да предизвика всеобщо негодувание срещу новия шеф. Но пък ако Гавин оставеше такава небрежност — или може би нахалство — без последствия, рутгарските войници нямаше да го уважават. Железни щеше да вдъхне у войниците боязън от Оролам, без да ги накара да намразят Гавин.
— Искате да ви оставя с този предател ли, лорд Призма? — Железни знаеше не по-зле от Гавин, че стражите, които бяха пуснали Корван в двореца, са побързали да се ометат, което означаваше, че ще му се наложи да ги издирва и няма да е наблизо, ако нещата излязат от контрол.
Гавин кимна отсечено.
Железни свали ударника на единия пищов и го затъкна в колана си, без да отмества очите си и другия пищов от Корван. Пристъпи напред и му взе меча, като му хвърли одобрителен поглед. Прибра го заедно с торбата на Корван в един килер, свали другия пищов и обискира чевръсто бившия генерал.
Преди да се обърне, за да излезе, погледна за последен път към Гавин. „Сигурен ли си? Знаеш, че е глупаво, нали?“
Гавин кимна. „Знам. Върви.“
Железни излезе.
Гавин огледа стаята. Не бе прекарал тук достатъчно време, за да знае дали няма шпионки или тунели за подслушване зад стените. Корван стоеше със скръстени ръце и чакаше търпеливо.