Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно — това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му — това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.
— Разбира се, Раск изкла селото ми. — Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“
Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.
— Значи се използваме взаимно — каза Гавин. — Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти — от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.
— А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.
— Би могло да свърши работа.
— Би могло — съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. — Напоследък заблудите ти идват отръки.
— Натрупал съм много практика — рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. — Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.
— Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд Призма.
— Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.
— Изненада ли? — попита със съмнение Корван.
— Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. — Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. — Как е тя?
Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.
— Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.
Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.
— Командире — каза Гавин. — Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?
Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.
— Да, милорд Призма.
Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.
„Върви, приятелю, и дано намирането на дъщеря ти компенсира някаква мъничка част от несгодите, които си изтърпял заради мен.“
61.
— Волята е това, което прави Хромария страшен, дори и за нас — каза Лив. Навън слънцето тъкмо докосваше хоризонта и сякаш по команда робите влязоха и започнаха да палят лампите и камината.
— Коя е тази Воля и как да я спрем? — попита Кип.
— Кип! — Лив наклони глава. — Съсредоточи се.
— Извинявай, давай нататък. — Тя не обръщаше внимание на робите, затова Кип се опита да направи същото.