— Волята е точно това, което си мислиш. Ти налагаш волята си на света. С нейна помощ заставяш магията да се случи. Волята може да компенсира недостатъците в притеглянето. Това е особено важно за непохватковците.
— Непохватковците?
— Всички притеглящи мъже и половината от притеглящите жени, които не са суперхромати — поясни Лив. Млъкна за момент. — Е, добре де, повечето мъже.
Терминът си беше малко гаден. Мъничко. Сякаш казваше: „Ние сме по-добри от вас, некадърници. Вие се опитвате, ние успяваме.“ Но пък точно така действаше Хромарият, нали? Всичко бе въпрос на сила и господство.
— Ясно — рече Кип. — Несръчковците. Нещастници. Жалка работа. — Макар че той самият се бе озовал в елитната група, това не означаваше, че му харесва как унизяват другите.
Лив се изчерви и се сопна:
— Виж, Кип, не е нужно да ти харесва, но трябва да го приемеш. И вероятно ще ти е по-лесно, ако не взимаш всичко толкова навътре. Това не ти е като у дома. Защото знаеш ли какво? Вече нямаме дом. Разполагаме само с Хромария и той ни е спипал здравата. Така че порасни!
Сякаш го бяха зашлевили. Тя беше права, но Кип не очакваше такъв внезапен жар от нея. Извърна очи.
— Добре. Извинявай.
Тя издиша бавно.
— Не, ти извинявай. Това… не знам… Предполагам, че аз самата още се опитвам да свикна с този живот. В Хромария съществува йерархия за всичко и не е лесно да се приспособиш. Дори не знам дали е хубаво да се приспособяваш. Но след като разбереш къде ти е мястото, можеш да определиш как трябва да се отнасяш с останалите, дори с онези, които не познаваш. Това наистина опростява нещата. Само дето… след като прекарах последните три години като монохром от маловажен цвят и тирейка на всичкото отгоре, никога не съм харесвала цялата тази йерархия. Но накрая се примирих с мястото си в нея, почти завърших обучението си и бях готова да навляза в скапания си живот. А сега изведнъж станах бихром и всичко се промени за нула време. Ще се наложи да остана в Хромария още година-две и животът ми ще е съвсем различен. Сега хората ме забелязват. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, много добре разбираш какво е всичко да се промени в един миг. Работата е там, че харесвам новия си живот. Имам нови дрехи, бижута, стипендия. Робиня. И започвам да разбирам, че може би не съм мразила йерархията, а просто съм мразила да се намирам на дъното ѝ. Така че всеки път, когато се наслаждавам на нещо, това ми изглежда като потвърждение, че съм двуличница.
— Обещавам да направя живота ти възможно най-тежък, ако това ще ти достави удоволствие — рече Кип.
Тя го удари закачливо по рамото, но улучи чувствителна точка.
— Направо ми спасяваш живота, Кип. — Ухили се, докато той потриваше рамото си. После усмивката ѝ помръкна. — Предполагам, че трябва да се вслушам в собствения си съвет и да започна да приемам нещата каквито са. Ти си синът на Призмата, а аз съм твоята наставница. Не бива да те удрям, Оролам, та ти си синът на Призмата, как смея?!
Сърцето на Кип се сви.
— Не! — почти изкрещя той. Робите го стрелнаха с погледи. Кип понижи смутено глас. — Лив, закълни ми се, че няма да го правиш. Аз…
„Какво се канеше да кажеш, Кип? Аз те обичам, откакто се помня? Да бе.“
— Не бих понесъл да загубя последната си връзка с Ректън — избъбри той припряно. — Ти си единствената, която ме е познавала преди всичко това.
„Браво, страхотно се справи със задачата да го направиш да не изглежда лично. Не се интересувам от теб, а само от Ректън.“
— Искам да кажа… Лив, ти ме познаваш, ти… — „Ти си ми приятелка? Това звучи малко самонадеяно, нали? Ами ако тя никога не е мислила за теб като за приятел?“
— Ти също си от Ректън — завърши той недодялано. Пак безлично отношение. По дяволите! — Имам нужда от човек, с когото да си говоря, а винаги… съм се възхищавал от теб.
„Възхищавал? Все едно е картина?“
— Искам да кажа, ценя…
„Ценя. Това е горе-долу същото като възхищавам се, нали? Все едно е добра готвачка?“
В името на топките на Оролам, каква агония! Аха, ето един изход. Да цени не самата нея, а как върши нещо.
— Ценя как ти… — „Как ти какво?“
Как изглежда с тази прекалено тясна зелена риза, която… Мамка му!
— … винаги си била добра с мен.
„Ето че пак говориш като умоляващо недодялано хлапе. Браво! Трябва да те наричат Кип Сладкодумния.
Никога повече няма да разговарям с жена.“
Кип почти не смееше погледне Лив, но тя го изчака да срещне неохотно очите ѝ. В тях имаше подозрение.
— Брей, Кип, да не би да флиртуваш с мен?!
Сякаш бе влязъл в онзи кошмар, дето отиваше на Средлетните танци на поляната, почти без да забелязва любопитните погледи на околните, докато не излезе на сцената и музиката спря, танцьорите си объркаха крачките и всички се обърнаха да се втренчат в него. Тогава забеляза, че е гол. А после всички започнаха да се смеят. Да го сочат. Да се шегуват.