— Благодаря ви, господине, толкова ви благодаря! Мислех си, че ще ме линчуват. Всички тези мъже да си загубят надницата за днес. Вие ме спасихте!
Гавин се усмихна.
— Няма защо. Хайде, впрягай конете.
Чак когато видя усмивките наоколо, Кип разбра напълно какво е направил Гавин. С десет минути усилия и малко ловкост беше превърнал една дразнеща пречка в шанс да спечели на своя страна не само хората, на които е помогнал, но и всички онези, на които те ще разкажат за станалото. Невероятната история как самият лорд Призма е участвал в тежката физическа работа по повдигането, отместването и укрепването на фургона, без да го е грижа, че ще си изцапа скъпите бели дрехи, работейки рамо до рамо с тях, им предаваше някакво послание. Властник, който е готов да пролива пот заедно с тях, бе властник, който би могъл да разбере хора, вадещи хляба си с пот на челото. Беше по-лесно да се довериш на такъв човек, отколкото на някакво конте в копринени одежди, което можеше и да е обръгнало в благородническите игри, но не познаваше истинския свят.
— Ето защо рядко ще чуеш някой да го нарича император Гайл — каза тихо Железни, прочел мислите на Кип. — По сърце той не е император; той е промахос. Това не винаги е най-добрият начин да водиш една битка, но за него е единственият. Ето защо мъжете биха умрели за него.
— Тогава защо не е останал промахос? — попита Кип, като се чудеше дали този въпрос не е опасен.
— Мога да ти изброя поне десет причини. Но истината е, че не знам.
С величествен жест — който, разбира се, беше само за фасон — Гавин освободи всичкия луксин и той се разпадна с блещукане и от него остана само прах. После кимна на мъжете, които му бяха помагали, и даде знак на Кип да го последва.
Докато минаваха през портата, Гавин попита:
— Готов ли си вече с онази зелена луксинова топка?
— Какво? — протестира Кип. — Не мога да повярвам… Аз дори не съм имал възможност…
„Уф. Пак ме спипа.“ Гавин се хилеше.
— Гледай, Кип — рече Кип, — на небето пише „лековерен“! — Зяпна нагоре към синевата. — А? Къде?
Гавин се засмя и ако Кип не бъркаше, май дори Железни се усмихна.
— Малко е бавен на старта, но набере ли скорост, внимавай. Напомня ми за някого. — Усмивката на Гавин му подсказа, че говори за самия себе си. Мъжът сложи ръка на рамото му.
При това докосване Кип почувства хиляда неща, които не можеше да определи. То изразяваше собственост над него. Сякаш казваше: „Това е моето момче.“ Майка му бе изричала тези думи няколко пъти — все в случаи, когато Кип оплескаше нещо. Но никога не ги бе изричала с гордост.
Гавин Гайл не беше просто велик човек. Беше добър човек. Кип би направил всичко за него.
63.
— Генерале, трябва да поговорим. — Лив Данавис беше открила баща си на покрива на Травертиновия дворец, край маса с разпилени по нея списъци и доклади. Още не се бе съмнало и той бе дебело облечен, за да се предпази от утринния студ. Стоеше прав, пренебрегнал за момент работата си, опрял задник в ръба на масата и зареял поглед на изток.
— Значи тази сутрин съм „генерале“, а не „татко“. Изглежда, съм го загазил — каза той. Ъгълчетата на устата му трепнаха. — Ела тук.
Тя се приближи до него и баща ѝ я придърпа към себе си, за да гледат заедно изгрева.
— Миговете на красота ни крепят през часовете на грозота — каза той. Докато гледаше изгрева, Лив се взря в него. Сините му очи — с изключение на червеното хало, разбира се — изглеждаха уморени. Корван Данавис винаги бе успявал да се справя с по-малко сън от всички, които Лив познаваше, затова тя знаеше, че не ранният час го е уморил. Не за първи път виждаше този израз на лицето му, но ѝ се стори, че за първи път го разбира.
Винаги, когато виждаше този израз да присвива очите му и да изцежда живеца от обикновено веселия ѝ баща, той преживяваше наново битки. Днес се подготвяше да види как още хора умират — и то сражавайки се на страната на същия човек, който бе убивал неговите хора в миналото, Гавин Гайл. Това сигурно го разкъсваше отвътре.
Слънцето изгря сред разкошни розови и оранжеви багри, които се отразяваха във вълните, и постепенно напрежението се отцеди от очите на баща ѝ. Можеше да види луничките под карамелената кожа около очите му и слабите червени отблясъци в косата му, където слънцето я караше да запламти. Тя не бе наследила нищо от това, нито дори сините очи, които биха ѝ помогнали да стане по-силна притегляща.
Устните на Корван се раздвижиха леко, оформяйки думи. Ах, той се молеше, осъзна Лив. Когато свърши, направи триъгълника: разпери три пръста и докосна с палеца дясното си око, със средния пръст — лявото, а показалеца допря до челото си, духовното око. Довърши жеста, като докосна устата, сърцето и дланите си. Трите и четирите, идеалната седморка на Оролам. Какво виждаш, в какво вярваш, как се държиш.