„Пита ме, сякаш моето мнение има някаква тежест.“ Кип рядко бе срещал възрастни, които да се интересуват какво мисли.
— Мисля, че крал Гарадул трябва да пукне и да ни спести всичките тези проблеми.
Гавин се засмя тъжно.
— Де да можеше да стане. Току-виж Карис сътвори някое чудо и направи точно това.
— Тя наистина ти липсва, нали? — попита Кип, преди да успее да се спре.
Гавин го изгледа остро. После извърна очи. След минута въздъхна тежко и на Кип му се стори, че цялата надежда се отцеди от него.
— Толкова ли е очевидно? — рече Гавин.
— Мислиш, че са я убили? — попита Кип.
По лицето на Гавин пробягаха множество емоции и накрая върху него се изписа примирение, тъга, прекалено дълбока за сълзи.
— Тя ще живее, докато Раск види дали бих разменил града срещу нея. После ще я убие. Независимо от отговора ми.
„Не. Няма — помисли си Кип. — Кълна се.“
65.
Пустотата, която Кип чувстваше в стомаха си, не изчезна след поднасянето на обяда. Гавин и генерал Данавис — макар да изглеждаше странно да мисли за него като за генерал Данавис вместо майстор Данавис, още по-странно бе да мисли за него като за Корван, — и даже Лив се взираха в разни рисунки и планове заедно с архитекти и художници, докато ядяха. Кип седеше встрани, за да не им се пречка. Нямаше представа какво правят, а мястото около масата бе ограничено. Хапна си с удоволствие пресни портокали, а после нападна прясното глиганско с интригуващи подправки. Вкусът му бе вълшебен, но дори той не можеше да задържи задълго ума си върху храната.
— Бих те попитал дали говориш сериозно — казваше генерал Данавис, — но виждам на лицето ти онова изражение.
— Проблемът не е в притеглянето — рече Гавин. — Лесно мога да боравя с толкова луксин…
— Лесно? — прекъсна го със съмнение генерал Данавис.
— Добре де, не лесно, но мога. Проблемът е в тежестта. Не мога да вдигна толкова много, камо ли да го хвърля където трябва.
Лив прочисти тихичко гърло, сякаш несигурна дали наистина иска да се намеси в разговора.
— Аливиана? — попита Гавин.
Тя поруменя.
— Лив, моля ви. — Отметна нервно косата си назад. — Какво ще кажете за това? — Притегли нещо върху масата. То, разбира се, беше надвиолетово и невидимо за повечето хора.
Генерал Данавис се намръщи. Явно той също спадаше към повечето хора.
— Извинявай, татко — каза тя. — Не мога да контролирам жълтото достатъчно добре, за да правя модели от него.
Кип се опита да види какво е притеглила, но тела препречваха гледката му към масата.
Гавин се изкиска.
— Изглежда абсурдно — каза той и Лив пребледня. — Но ще свърши работа. Идеално. Страхотно. Какво мислят нашите архитекти за проекта?
За миг на Кип му се стори, че Гавин се държи доста грубо. Очевидно генерал Данавис и всички други около масата бяха любопитни какво е измислила Лив. Но това бе Гавин в ролята на водач. Останалите нямаше нужда да знаят, а имаше работа за вършене. Той разбираше решението на проблема и това бе достатъчно. Можеха да минат към следващия.
„Същото трябва да правя и аз.“ Кип бе приключил с обяда си. Вече умееше да притегля малко, и то по свое желание. Знаеше какво трябва да направи.
— Милорд Призма, никой от нас не е строил стена с такива мащаби или, или… или изобщо стена, честно казано — избъбри нервно един архитект, — обаче тези стари рисунки на Раткаесон, които ни показахте, явно са неточни. Прекалено много фантазия, недостатъчно полза.
— От тази гола пустиня няма достатъчно полза — рече остро Гавин. — Кажете ми какво да направим, за да променим това. Трябва да започна да строя веднага, още днес.
Архитектът премигна. Преглътна.
— Ъъъ, ето тук. — Прокара линия с пръста си. — Този вътрешен проход не е достатъчно широк. Ще имате мъже, които тичат насам-натам в броня и с мускети, оръдия ще бъдат изкарвани на позиция или прибирани за поправка. Този проход трябва да е достатъчно широк, за да могат мъжете да се разминават един с друг, както и с каруци или оръдия.