— Можех да го извикам на дуел — каза. — Но той щеше да ме убие, Карис, и тогава щеше да бъдеш съсипана. Без никаква надежда. Щяхме да загубим всичко, за което са се борили дедите ни в продължение на петдесет поколения. Може би утре всичко ще ти изглежда по-хубаво.
Два дена я мъчи махмурлук и когато най-после излезе от стаята си, Гавин я целуна пред всички, сложи я да седне от дясната му страна и се отнасяше с нея като с кралица. Все едно онази нощ изобщо не се бе случвала. Или пък бе прекрасна.
По-късно Карис реши, че той го прави, защото всички говорят за тях двамата като за идеалната двойка и колко е красива тя, и Гавин е решил, че пасва на имиджа му. И затова вместо да я отблъсне е решил да продължи с брака. Но после той замина и малко по-късно води последната битка при Разцепената скала.
Когато се върна, изглеждаше друг човек. Отнасяше се с нея с неподправена топлота и уважение, беше толкова различен от мъжа, който я бе изхвърлил от спалнята си, след като си направи удоволствието. Това накара Карис да се усъмни дали онази нощ изобщо някога се е случвала. Вероятно би успяла да се убеди, че е била само кошмар… докато не откри, че е бременна. В деня, когато го разбра, още преди да успее да му каже, Гавин развали годежа им.
Беше на шестнайсет, бременна и без никакви перспективи за брак. С други думи, съвършеният кошмар на баща ѝ. Веднага щом се убеди, че няма да пометне, му съобщи. Той настоя Карис да отиде при лекарите и да се погрижи за това.
За първи път през живота си тя му отказа. Да върви по дяволите. Той понечи да я удари. Тя извади пистолет. Каза му, че ще му пръсне черепа, ако посмее да я докосне. Каза му, че е страхливец. Тя щеше да износи копелето на Гавин и да обяви публично, че е негово. Да вървят по дяволите и той, и баща ѝ, и всички. Износването на това дете щеше да е първото ѝ свободно деяние и нейното отмъщение.
Баща ѝ падна на колене и започна да я умолява. Буквално. „Моля те, спаси семейството ни, не може ние да сме тези, които ще провалят всички поколения на рода Белодъб, пожертвали всичко, за да ни докарат дотук.“ Казваше „ние“, но имаше предвид „аз“. Той бе унищожил семейството и го знаеше. Изглеждаше толкова дребен и слаб, със студена пот, лъщяща по плешивата му глава. Изведнъж тя почувства презрение към него. Досега той бе неин пълен господар, а беше противен. Карис отхвърли молбите му и изпита удоволствие от безсилното отчаяние в очите му.
Два дни по-късно баща ѝ налапа дулото на един двуцевен пистолет и си пръсна мозъка. Счетоводните му книги бяха в ред. Ето на какво бе посветил тези два дни. Цялото семейно имущество бе продадено, за да покрие дълговете им, оставяйки на Карис достатъчно, за да живее скромно до края на дните си и да издържа незаконното си дете. Баща ѝ се бе погрижил за всичко. В предсмъртната си бележка просто обясняваше къде са останалите пари и казваше на Карис къде да отиде, ако иска да износи детето си тайно. Не я молеше да го направи. Всъщност в бележката нямаше никакви чувства. Нито проклятия, нито прошка, нито съжаление. Беше празна като черепа му, след като куршумът бе минал през него. Само кръв и барутен нагар. Лайна и смърт. Пустота и мръсотия.
Тя не можеше да остане на Ясписите, да търпи съжалението и неловките погледи. Затова си тръгна, отиде в дома на една далечна братовчедка дълбоко в Кървавата гора. Роди детето и моментално се отказа от него, без дори да го гушне, без дори да попита за пола му и само благодарение на недискретността на домакините си разбра, че е момче. Семейството, което осинови отрочето на Гавин, живееше наблизо и Карис не можеше да понесе това, така че се върна в Хромария. Бързо бе загубила теглото, наддадено по време на бременността, и по младата ѝ кожа почти не личаха белези от разтягане. Сякаш не се бе случило нищо, освен спомените, вкопчени в нея като адски камък, разяждащ душата ѝ.
„Значи новата ми рокля съвсем уместно е черна, а? Малко късче полунощ, като това, което е в мен.
Мислех, че си обърнала гръб на мелодрамата, Карис.
Върви се надупи на някоя ограда.
Май кралят точно на това се надява.
Ще бъде удоволствие и за двама ни. Надявам се да харесва кръв.
Е, и какво? Да не би пък сега да трябва да съм благодарна, че ми тече? Никакъв шанс…“
Един спазъм я връхлетя по средата на мисълта. Карис се преви. Нямаше за какво да е благодарна.
Докато стоеше превита, някой пъхна под вратата късче хартия. Карис го вдигна. Беше не по-голямо от пръста ѝ.
„Заповеди: убий КГ. Тъмно. Не мога да помогна.“ Най-долу имаше стара дайрическа руна. Това бе уговореният знак, който показваше, че е от агента, с когото Карис трябваше да се срещне. Не беше нарисувана добре, но все пак бе правилна.