Чудовището някак си бе успяло да вгради по един във всяка ръка и да го изолира от въздуха със син луксин, така че човек буквално можеше да вижда през дланите му, макар и като в мираж — образът трепкаше от топлина, която бе характерният белег на огнените кристали. И въпреки това той можеше да използва пръстите си, което значеше, че или е чудодеен целител, или това е някаква илюзия. Трябваше да е. Цялото това нещо бе невъзможно.
Последното, което Карис видя, докато се приближаваше да застане пред крал Гарадул, бяха очите му. Халото им бе разкъсано. Отвсякъде. Цветът изтичаше от ирисите на мъжа и обагряше бялото на очите му в целия спектър. Самите цветове се виеха непрестанно — докато Омърсения изучаваше Карис, синьото изби на преден план, а зеленото се гърчеше като змия сред лабиринт от оранжево и червено.
— Карис — каза крал Гарадул, — ти си истинско видение. Прелестна гледка за изстрадалите ми очи.
— А ти си страдалческа гледка за всички очи — отвърна тя, усмихвайки се мило.
Той се засмя.
— Не само по-красива, отколкото като момиче, а и по-остроумна. Карис, присъедини се към нас. Имам дар за теб, но първо искам да се запознаеш с моята дясна ръка. — Той направи жест към Омърсения. — Карис Белодъб, това е Кристалния пророк, Полихромния майстор, лорд Всецветни, Цветния принц, Мистичния просветлен.
— Дълго име — рече Карис. — На майка ти сигурно ѝ е отнемало цяла вечност да те повика на вечеря.
— Избери което ти харесва — каза Цветния принц. Гласът му бе обезпокоително… човешки. Силен, уверен, развеселен, макар и дрезгав като на дългогодишен пушач на трева.
— Тогава избирам Шарения глупак.
Червеното изскочи на повърхността на очите му, но бързо бе сменено от спокойно, развеселено синьо.
— Хайде, Карис, така ли те е учил баща ти да говориш? Едно време толкова се стараеше да му угодиш. Беше такава дама, толкова сладка. Толкова кротка за зелена притегляща.
— Това свърши много отдавна — отвърна тя. — Кой, по дяволите, си ти? Не ме познаваш.
— Напротив — възрази Цветния принц и хвърли поглед към краля.
— И таз добра, дай ѝ да си отвори подаръка рано-рано — промърмори Раск Гарадул с престорено раздразнение.
— Погледни ме, Карис — рече Кристалния пророк. — Не бързай. Вникни отвъд страха си, дребнавото си отвращение, невежеството си.
Карис прехапа език. В този дрезгав глас имаше някаква искреност, някакво желание да бъде познат. Затова се взря безмълвно в мъжа. Тялото му, разбира се, не ѝ помагаше, затова се вгледа в лицето му. Оцветената от луксина кожа и белезите от изгаряне скриваха донякъде чертите му. Едната вежда бе пораснала бяла — дали като реакция на огъня или луксина, не знаеше. Но в него имаше нещо познато.
Оролам! Огънят! Белезите от изгаряне! Някакъв юмрук сграбчи сърцето ѝ и го стисна силно. Не можеше да си поеме дъх. Нямаше начин да е той, той бе мъртъв от шестнайсет години. Но веднъж прозряла, Карис знаеше, че не би могъл да е никой друг.
— Койос — промълви тя. Ето защо Бялата бе пратила нея. Нейният враг беше брат ѝ. Коленете ѝ се подгънаха и тя се тръшна на възглавниците до краля, за да избегне едно твърде дамско припадане.
68.
Когато слънцето се скри зад хоризонта, Гавин спря да притегля. Можеше да използва и отразената светлина, ако пожелае, но вече бе изтощен. Зарея поглед към осеяната с хилави храсти равнина на юг. Карис се намираше някъде там. Най-вероятно никога нямаше да я види отново, никога нямаше да има шанс да ѝ каже истината. Това го натъжаваше повече, отколкото би сметнал за възможно.
Обърна се и огледа с разочарование свършената през деня работа. Беше се надявал днес да издигне поне половин левга стена. Вместо това бе успял само да положи основите, пък макар и по протежение на цяла левга. Изненадващо, Аливиана Данавис бе тази, която реши най-трудния проблем досега. Или може би не изненадващо, като се имаше предвид колко умен човек е баща ѝ. Гавин бе крачил покрай изкопа и пръскаше в него жълто. Където имаше стена, оставяше жълтото да я залее като вода, да попие във всяка пролука, подсилвайки камъка и хоросана с магия. Там, където дори основите на старата стена липсваха, притегляше жълтото направо в твърд луксин и създаваше основа, широка седем крачки. Навсякъде закрепваше здраво жълтото към скалата с полуизпарен гъст и лепкав червен луксин.