Гавин се закова невярващо на място. Всяка година бяха Освобождавани някои притеглящи, участвали във войната, но единственият път, когато му се бе наложило да Освободи толкова много от великите, бе непосредствено след края ѝ, когато мнозина бяха докарани до ръба от количеството сила, използвана в битките.
Всички магове тук по време на войната бяха млади. Гавин знаеше, че ще започнат да си отиват, и се ужасяваше от това, но толкова много в една и съща година?
— Бяхме сключили споразумение — каза Юсем Диви в отговор на явното му объркване. — Някои от нас, които се биха заедно. Разбрахме се, че когато първите от нас трябва да си отидат, ще си отидем всички. На мен самия ми се искаше да изкарам още някоя и друга годинка, но по-добре да се оттегля, докато съм на върха, нали?
— По-добре да се оттеглим, докато сме още с всичкия си — изръмжа Пурпурния мечок.
— По-добре да си отидем заедно — рече Самила Сайех. — Стига сме карали Дийди да страда.
И наистина, Дийди Отронено листо изглеждаше по-зле от повечето. Кожата ѝ имаше неизменен зелен оттенък, а халото в очите ѝ се напрягаше под напора на зеленото, обхванало някога сините ѝ ириси. Тя се усмихна немощно.
— Лорд Призма, за мен е чест. Очаквам това Освобождение от дълго време. — Приклекна в реверанс, като предпочете, подобно на повечето стари воини, да пренебрегне факта, че във войната се е сражавала срещу Гавин.
Останалите последваха примера ѝ с поклони и официални реверанси в стила на родния си край. Гавин се поклони тържествено и срещна очите им, като се постара да покаже еднакво уважение към притеглящите, сражавали се на двете страни.
А сърцето, както винаги, се късаше в гърдите му. Искаше му се да каже на онези, които са се били редом с него, че не е Гавин, че всичко това е било за добро. Вместо това седна при тях, до сприхавия Юсем Диви, докато робите внасяха димящи подноси с храна и охладени гарафи с цитрусови сокове и вино.
— Когато казах на някои от другите — Юсем кимна неохотно към двамата Изем и Самила, които се бяха сражавали за Гавин, — те решиха, че годината е подходяща и за тях.
— Искаше ни се, лорд Призма, да помогнем на Седемте сатрапии да оставят… войната зад гърба си — каза Самила Сайех, като дипломатично се възпря да я нарече Войната на Лъжепризмата. — Всъщност ние станахме добри приятели.
— Лично аз — рече Марос Орлос, най-ниският рутгарец, който Гавин бе виждал — се радвам да мина през Освобождението без всичките му официалности. Фойерверките, речите и позьорстването на разни сатрапи и лордчета, на които никога няма да им се наложи да изпълнят Договора лично. Освобождението е нещо свято. То трябва да се състои между човека, Призмата и Оролам. Всичко останало е ала-бала.
— Ала-бала? Като например вечеря с Призмата и групата ти по Освобождение? — попита Изем Червени. Той беше париец, слаб и жилав, и с остър ум. Все още носеше готрата си сгъната така, че да напомня качулка на кобра — стил, който бе възприел като седемнайсетгодишен и за който бе търпял непрестанни подигравки. Наричаха го позьор до първата битка, когато светкавичните му удари, бързите като стрели огнени кълба и опустошението, което сееше във вражеските редици, бяха пресекли подигравките веднъж завинаги.
Марос отвори уста да протестира, осъзна, че се кани да спори с Изем Червени, и пак насочи вниманието си към храната.
Тала, по-възрастна парийка с къса бяла коса и червени халота, изпълнили кафявите ѝ ириси, каза:
— Знаете ли, лорд Призма, командир Железни ни каза, че работите върху един малък проект. Нещо в това ми напомня за старата поема за Скиталеца. Как беше: „За дело славно…“
Поемата бе известна; всички я знаеха. Дори нямаше нужда да довършва цитата. Тя предлагаше на Гавин помощта им.
— Би било чудесно… — започна Гавин.
Баз Простодушни, странният тирейски полихром, го прекъсна, килнал глава на една страна: