Кип протегна ръка напред. Огън обви мъжа от главата до петите.
Останалите търтиха да бягат.
Кип замахна с лявата си ръка към един от тях. Усети как кожата му се разпука, когато отвори дланта си, но болката бе само далечно ехо. Прицели се и с дясната. Пук, пук, пук. Три огнени кълбета, всяко голямо колкото дланта му, полетяха в нощта и откатът едва не го запрати обратно в огъня. Но всяко от тях намери мишената си, заби се в гърба на някой от мъжете и го изкорми с огън, изпече го отвътре още докато падаше.
Кип се свлече на колене. Все още му бе горещо, толкова горещо, топлината го изпълваше целия. Вдигна отново ръце. Огън бликна към небето и от двете му длани, дори и от осакатената лява. После зрението му се върна към нормалното. Той задиша тежко, като че ли току-що някакъв демон го бе напуснал, оставяйки го празен, след като е изпепелил част от човечността му.
Огънят гореше отново, много по-малък. Топлината на въглените бе възпламенила дървото и светлина озари околните фургони и лицата на уплашената тълпа, събрала се да види какво става.
В светлината на фенерите, факлите и наново разгорелия се огън Кип видя сцената с очите на разума. Десетки хора, наредени в широк кръг, се взираха в него и всичките изглеждаха сякаш аха-аха ще си плюят на петите. Наоколо бяха пръснати тела: и четиримата мъже, които се бяха опитали да го хвърлят в огъня, бяха мъртви; единият представляваше обгорял скелет с парчета месо по него, а другите имаха в гърбовете си дупки, големи колкото юмрука на Кип.
Незнайно защо останалите изглеждаха по-зле. Кожата на мъжа, когото Кип бе залял със зърнен алкохол, се белеше от лицето и гърдите му, а ръцете и туловището му бяха покрити с рани от нож. Той лежеше и стенеше тихо, а от обгорения му скалп още стърчаха няколко кичурчета коса. Дебеланата лежеше до него и открито плачеше. Пламтящият мъж сигурно бе налетял право върху нея, защото лицето ѝ бе опърлено, от дясната му страна имаше мехури, веждите ѝ липсваха, половината ѝ коса бе изгоряла и някак си собственият ѝ нож стърчеше забит до дръжката отдясно на корема ѝ. Кръв се стичаше по бузата ѝ. Мъжът, когото Кип бе метнал в огъня обаче изглеждаше най-зле. Беше се хванал за шиша, за да се спре, и в огъня бе паднала само главата му, право върху най-нажежените въглени.
Беше се извлякъл навън и по някакво ужасно чудо още беше жив и в съзнание. Плачеше тихо, като че ли дори от самия плач го болеше, но не можеше да се спре. Беше се претърколил, излагайки на показ обгорялата страна на главата си. Кожата му не просто се бе обелила — беше залепнала към въглените като изгоряло пиле към тиган. Скулата му бе оголена, на мястото на бузата му имаше дупка, през която се виждаха зъбите, обагрени в червено от кръвта, а окото му бе тебеширенобяло.
Единственият, който имаше шанс да оцелее, беше брадатият, чиито зъби Кип бе избил. Той лежеше в безсъзнание, но доколкото Кип можеше да види, все още жив.
Кип се заклатушка към коня си, обзет от безчувственост. Нямаше план. Просто трябваше да се махне оттук. Толкова го беше срам. Стигна чак до животното, преди да види войниците. Те бяха заобиколили лагера, но стояха в задната част на тълпата. Кип погледна към един от тях, който беше на кон — офицер, както предположи.
— Съжалявам, сър, но не мога да ви, позволя да си тръгнете — каза офицерът. — Един от Свободните ще дойде да ви вземе.
— Те ме нападнаха — рече изтощено Кип. — Опитаха се да ме ограбят. Аз… не исках… — Облегна се на коня си. Тъпото животно не беше избягало. Ах, да, то нямаше пред очите си открито пространство, а и беше вързано, така че не би могло да си тръгне, дори да искаше. И все пак Кип би очаквал да пощръклее. Вместо това стоеше, кротко както винаги. Кип се подпря на него.
С лявата си ръка. Оролам! Кожата се напука и разкъса, и закърви от всяка става. Кип извика тихичко. Но дори мисълта за собственото му страдание привлече очите му обратно към огъня, към хората, които беше убил, и онези, които още не бяха мъртви, но щяха да умрат. Усещаше сърцето си като дървено, все едно би трябвало да чувства нещо повече, но не можеше.
Като хвърли поглед назад обаче видя как някакъв младеж обхожда телата и ги проверява. Младежът — не, момчето, защото не можеше да е на повече от петнайсет въпреки разкошните си дрехи — тъкмо смъкваше от ръцете си ръкавици от бяла сърнешка кожа. Имаше голям орлов нос, светлокафява кожа, тъмни очи, тъмна рошава коса. Над бялата му риза предмишниците му бяха покрити с шарени ръкавели, с пет широки цветни ивици на бял фон. Плащът му повтаряше същата шарка, от оградена с черно ивица, която изглеждаше замъглена — подчервено? — през червено, оранжево и жълто до зелено. Нямаше синьо или надвиолетово. Не беше нужно човек да е гений, за да познае, че е полихром.