Но не това прикова вниманието на Кип. От всичките хиляди хора в лагера и от стотиците притеглящи, които сигурно имаха, Кип позна този. Той беше част от отряда, извършил касапницата в Ректън. Лично се беше опитал да убие Кип на водния пазар. Зимун, така го бе нарекъл наставникът му. Надеждите на Кип се сгромолясаха като дете, скочило от водопад.
Зимун си сложи зелени очила и каза:
— Здравей, огнеприятелю. Добре дошъл на нашата война. Предполагам, че си тук, за да се присъединиш към Свободните?
— Точно така — рече Кип, като си възвърна дар слово. „Свободните ли?“
Изумруден дим се завихри в дланите на Зимун.
— Просто за твое сведение — каза той, — можеш да убиваш когото се налага — макар че лорд Всецветни предпочита да не е толкова безразборно, — но когато го правиш, моля те, разчиствай след това. Разтвори ръце и описа бавен кръг, приклекнал леко, сякаш събираше енергия. После ръцете му се кръстосаха рязко и се стрелнаха настрани. Пук-пук, пук-пук. Четири шипа зелен луксин, всеки с дължината на пръст, излетяха на два залпа. Около огъня, почти едновременно, четири глави се пръснаха с влажно мляскане. Ранените. Стоновете им секнаха незабавно.
Кип се опули ужасено.
Зимун изглеждаше доволен от себе си. Сгъна зелените очила и ги прибра в един джоб.
„Той се перчи. Перчи се, като убива хора!“
Когато Кип пристъпи към него, Зимун изведнъж се намръщи.
— Как се казваш?
— Кип — отвърна Кип, преди да му мине през ума, че може би не е добра идея да използва истинското си име.
— Кип, имаш зъб в главата.
Ъ? Кип оголи зъбите си и посочи.
— Всъщност всичките ми зъби са в главата ми.
„Дръж се, сякаш не ти се иска да повърнеш, Кип. Изтърпи го някак си.“
— Не, не твой зъб — поясни Зимун и посочи главата си, като че ли беше огледало.
Кип вдигна ръка и естествено, от главата му стърчеше зъб. Откъде се беше взел, по дяволите? Той го измъкна, което го накара да трепне леко. По лицето му закапа прясна кръв.
— Хмм — рече Зимун. — Може би първо ще те заведа при лекарите да те прегледат.
— Първо ли? — попита Кип.
— Да, разбира се. Лорд Всецветни държи да се запознае лично с всичките ни притеглящи. Дори и с немарливите.
71.
Докато над огромната войска се спускаше мрак, Лив бродеше из лагера и чувстваше все по-осезаемо, че е сама жена, заобиколена от сурови мъже. Много сурови мъже. Мъже, които се смееха прекалено гръмко и пиеха прекалено много, уплашени от наближаващата битка. И докато в Хромария бе отритната заради тирейския си произход и хората усърдно я пренебрегваха, то тук не разполагаше с подобна защита. Повечето мъже ѝ хвърляха толкова скришни погледи, че ако вниманието ѝ не бе изострено от чувството, че е сама, и нежеланието да я гледат, Лив изобщо нямаше да забележи. Други пък се взираха в нея толкова нагло, че тя провери дали не ѝ се е разтворило деколтето. Не, беше си съвсем скромно.
„Това са просто тъпанари, които са прекарали твърде дълго време далеч от жените си.“
Направо умираше от глад и макар че не ѝ се искаше да спира край някой лагерен огън, това бе единственият начин да се сдобие не само с храна, а и с информация.
Избра един огън, където група добродушни на вид фермери се бяха струпали около казан с яхния. Разбира се, нямаше как да ги огледа всички, преди да влезе в кръга, но поне няколко от тях изглеждаха добродушни, а това бе най-доброто, което можеше да направи.
— Добър вечер — поздрави тя малко по-бодро, отколкото се чувстваше. — Бих дала половин данар за малко яхния. Имате ли излишна?
Осем глави се завъртяха към нея. Един по-възрастен мъж заговори:
— Малко е рядка, за да я наречем яхния. Един заек, две грудки и остатъци от глигански бут, които трябва да нахранят девет гърла. — Той се усмихна. — Но Мори откри грейпфрутово дръвче, което войниците някак си са пропуснали.
Поуспокоена, Лив се приближи повече. Мъжът я погледна в очите, премигна и рече:
— Ако те тормозят, би трябвало да си сложиш очилата, млада госпожице.
— Да ме тормозят ли? Че защо си мислите такова нещо? — попита Лив. — Освен това се казвам Лив, благодаря.
— Защото изглеждаш плашлива като кошута на водопой, затова. — Той ѝ подаде тенекиена купичка с бульон и няколко парченца месо и махна с ръка, когато тя понечи да му плати. Лив изяде рядката яхния и малкия недозрял грейпфрут, който ѝ дадоха, но предимно седеше и гледаше.